ГЛАВА ТРЕТА

ЗАКОН ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА РАБОТНАТА СИЛА

 (ПРИ ПОВИШАВАЩА СЕ ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ТРУДА )

1.Научно-техническият прогрес и безработицата

Неизменната норма на принадена стойност както не е всеобща, така не е и вечна. Идва една граница, отвъд която нормата на принадена стойност не може да остане неизменна,тя задължително търпи промяна.Има един такъв предел, когато повече е невъзможно m' да остане същата. Това става при революция в стойността. Идва момент на по-висока производителност на труда,когато е невъзможно вече същата работна сила да работи при същото работно време. Причината за промяна на неизменната до този момент норма на принадена стойност се състои във факта, че индивидуалното работно време влиза в противоречие с обществено необходимото работно време, защото количеството жив труд, което привежда в движение същото количество овеществен труд, намалява. Противоречие, което при капиталистическите производствени отношения се изражда в конфликт и се разрешава винаги по насилствен начин като се изхвърля на улицата “резервна армия” от безработни. Насилие, родено от съществуващата социална несправедливост -- експлоатацията на капитала. Например, ако производителността на труда нарастне изведнъж 4 пъти, това означава, че вместо 4 души да създават нова стойност, да речем, от 2000 лв. при m'=100%, при равни други условия сега вече я създава само 1 работник,но вече,примерно,при m'=300% (!), т.е. при 3 пъти по-голяма експлоатация на работната му сила, въпреки че работната му заплата от 250 лв. се е увеличила на 500 лв. Заплатата му е нарастнала двойно, но експлоатацията му е нарастнала тройно! Защото в този случай капиталистът ще си присвоява вече не 1000, а 1500 лв.! И само от него зависи дали няма да си присвоява и повече, като така оставя за работника по-малко, т.е. произволно да повиши още степента на експлоатация. Освен това, останалите трима работника се изритват като ненужни, изхвърлят се като смет. По този начин отношението между променливия капитал и стойността на целия капитал  рязко се променя в полза на целия капитал. Но какво ще стане, ако приемем това отношение за постоянно, за неизменно дотогава, докато бъде разрешено това противоречие?

Оказва се, че това противоречие -- между индивидуалното и обществено необходимото работно време -- може да бъде разрешено само по този начин, само ако приемем за определен период горното отношение за постоянно. Какво се получава?

Тогава със спадането на нормата на печалбата, предизвикано от бурното нарастване на производителността на труда от новата техника, трябва да спадне, и то в същата степен, и нормата на принадената стойност. А това означава, че при новата производителност на труда могат да работят същите работници, в случая -- четирима, същата работна сила, като новата производителност на труда се приравнява на старата, на съществуващата до този момент производителност на труда чрез намаляване на работното им време.

Непрекъснатото нарастване на производителността на труда -- това е обективен икономически процес, действащ със силата на природен закон. Той води винаги до такъв момент, когато една и съща работна сила не може да продължи да работи при същото работно време, поради намаленото количество труд, влагано в производството на стоката. Тогава трябва или при запазено същото работно време да бъде намалена работната сила, при което нормата на принадената стойност се повишава, или при запазена работна сила да се намали работното време, при което нормата на принадената стойност спада. Но “при капиталистическото производство икономията на труд чрез развитие на производителната сила на труда съвсем няма за цел скъсяването на работния ден” [1] .

Още в 1867 година Маркс обясни в том I на “Капиталът”, че машината чудесно би могла вместо да увеличава експлоатацията, да увеличава свободното време на работниците. По този начин те могат да изпитват не страх и даже ужас, а само радост и дори наслада от труда. Но това вече е богохулство! Та кой уважаващ себе си капиталист би си помислил само за подобно нещо! Та това значи пълно самоуправление на работното време за работника! Това значи той да разполага изцяло със своето работно и свободно време, вместо да бъде направляван придатък на машината.Това значи свобода на труда и власт на работника, които правят капиталиста вече напълно излишен, защото така се подкопават неговите устои. И точно затова той ще доведе целия си професорски елит и полицейски апарат, за да докаже, че горната мярка е абсурд, че тя е невъзможна, защото така се оскъпява стоката и др.под. Нищо чудно! В наше време толкова идиотизми се поднасят за научни истини. Та нали един простак от турски произход неотдавна ни доказа, че Омир бил османлия, а Европа дължи културата си на вековното тъпо невежество и безпросветност на Турция!

Затова ще прибавим следното относно довода, че се оскъпява стоката в дадения случай като евентуално най-сериозното възражение.

Първо, стойността на стоката, казва Маркс, се определя от обществено необходимото, а не от индивидуалното работно време. Така че, в случая, когато индивидуалното работно време се разминава от обществено необходимото, цената на стоката се определя пак от обществено необходимото работно време. Това означава, че въпреки спадането на индивидуалната норма на печалбата под общата, която по този начин за известен период от време вече не е еднаква за даденото производство, цената се определя пак от общата норма на печалбата.

Второ,в дадения случай, при увеличаване на свободното време при запазена неизменна същата работна заплата и неизменна производителността на труда няма нито атом увеличаване на производствените разходи за работна заплата,с което би се увеличила цената и оскъпила стоката.

Така че нито от страна на нормата на печалбата, нито от страна на производствените разходи може да има увеличаване на цената. А именно това са факторите, които я определят.

Трето, стойността на стоката се увеличава само при увеличение на стойността на постоянния, но не и на променливия капитал. Стойността на стоката “не се изменя, ако увеличаването или намаляването на авансирания капитал е предизвикано от изменение във величината на стойността на променливата част на капитала при неизменна производителна сила на труда. Увеличението или намалението на стойността на постоянния капитал не се компенсира от никакво противоположно движение. А увеличението или намалението на променливия капитал при неизменяща се производителност на труда се компенсира от обратното движение на принадената стойност, така че стойността на променливия капитал плюс принадената стойност, т.е. стойността, новоприбавена от труда към средствата за производство и новосъздадена в продукта, остава неизменна” [2] .

Тук Маркс дава следния красноречив пример:

400с + 100v + 150m = 650

400c + 150v + 100m = 650,

т.е. при промяна на v стойността, а с това и цената, не се изменя. Но

400c + 100v + 150m = 650,

450c + 100v + 150m = 700

т.е. при промяна на с се променя и стойността, а с нея и цената на стоката.

Четвърто, количеството труд, определящо стойността на стоката, зависи само от работното време, необходимо за производството на стоката, а не от масата работна сила.

Двама работника, работещи по 8 часа на ден, при неизменна производителност на труда влагат същото количество труд в производството на стоката, както и 8 работника по 2 часа, равно на 16 часа работно време. Така че по-голямата маса работна сила, при запазена производителност на труда, ни на йота не увеличава стойността на стоката, а оттам и цената й. А увеличеното свободно време при същата производителност на труда означава само по-скъпо заплатена работна сила, увеличаване на работната заплата чрез намаляване на работното време.

“Следователно, ако v нараства поради повишаване на работната заплата, това изразява не увеличено, а само по-скъпо заплатено количество труд ; m' u p' не се повишават, а се понижават”. (Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.67, удебеленият шрифт е мой -- Т.Б.)

При равни други условия повишаването на работната заплата понижава нормата на принадената стойност. И обратно, както е в случая, понижената норма на принадена стойност при равни други условия означава увеличена работна заплата.

Капиталът застопорява работното време, той фиксира, придържа стриктно индивидуалното към обществено необходимото работно време. Поради робуването на стойността при капитализма има безработица, която при съвременното високо негово развитие е достигнала колосални размери. По този начин все повече се увеличава класовата пропаст между богати и бедни, богатството се превръща в извратен лукс, бедността -- в клошарски пауперизъм.

“... машината увеличава не само субстанцията, от която смучат класата капиталисти и нейната свита, но и самите тези обществени слоеве. Тяхното нарастващо богатство и относително постоянното спадане на броя на работниците, нужни за производството на необходимите средства за живот, създават не само нови потребности от лукс, но и нови средства за тяхното задоволяване. Все по-голяма част от обществения продукт се превръща в принаден продукт и все по-голяма част от принадения продукт се възпроизвежда и консумира в по-изтънчени и по-разнообразни форми. С други думи, производството на луксозни предмети расте”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.I, с.493)

Безработицата -- това е една от формите на социалното неравенство. Неравенство не само между богати и бедни, но и между самите бедни -- когато някои от тях губят правото на труд, което право става привилегия. Неравенство, при което “това качествено изменение в машинното производство постоянно отстранява работници от фабриката или затваря нейната порта пред новия поток от новобранци” [3] .

При наличието на безработица, на “резервна армия” работници, отново изпъква наяве основният конфликт на капиталистическия начин на производство -- между труда и капитала. Маркс описва по превъзходен начин това.

“Не се произвеждат твърде много средства за живот в сравнение със съществуващото население. Наопаки. Тяхното производство е твърде малко, за да може масата на населението да живее прилично и човешки.

Не се произвеждат повече средства за производство, отколкото е нужно, за да се даде работа на работоспособното население. Наопаки. Първо, произвежда се твърде значителна част население, което фактически е неработоспособно, което е принудено от обстоятелствата да експлоатира труда на други или да се занимава с работи, които могат да се смятат такива само при един жалък начин на производство. Второ, средства за производство се произвеждат недостатъчно, за да може цялото население да работи при най-производителни условия, следователно за да съкращава неговото абсолютно работно време чрез масата и ефективността на постоянния капитал, прилаган в продължение на работното време.

Но периодично средства на труда и средства за живот се произвеждат твърде много, за да функционират те като средство за експлоатация на работниците, която дава известна норма на печалбата. Стоки се произвеждат твърде много, за да може заключената в тях стойност и съдържащата се в нея принадена стойност да се реализират и да се превърнат в нов капитал при условията на разпределение и отношенията на потребление, които са дадени от капиталистическото производство, т.е. за да може този процес да се извършва без постоянно възобновяващи се взривове”.(К.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.300-301).

Със закона  обаче се получава обратният ефект -- от първостепенно значение е развитието на производителните сили и в частност -- на работната сила. Ето защо се намалява работното време за запазване на работната сила като обществено необходима, вместо да се изхвърля тя като “излишна”, за да поддържа винаги в бойна готовност резервна “армия” безработни. Само така може да няма безработица. Безработицата друго решение няма!

Дори нещо повече. Ефективността на производството се увеличава, както и срокът на откупуване, срокът на възвращаемост на средствата за производство става много по-кратък, когато в подобна ситуация сгъстената, иначе “излишната”, работна сила премине на работа на смени. По този начин средствата за производство се използват по-ефективно. Това е икономия на време, пари и нерви и в обществен мащаб. При обратния случай -- изхвърлянето на безработни -- пестенето на променлив капитал от частната собственост се компенсира в отпускането на социална помощ от държавата. Макар и не в същата степен. Ако се абстрахираме от политическата окраска, острите класови сблъсъци водят до социална ентропия, до голяма загуба на време и пари за обществото. Стачките струват скъпо. В това отношение разглежданият процес  създава икономия на работно време в обществен мащаб, т.е. времето за стачки би могло да се използва производително.

2. Натрупването на капитала

При нова, по-висока производителност на труда, когато положим  за запазване на същата работна сила, резултатът, както казахме, е запазване на същата производителност на труда. Така че новата техника, при запазване на старата производителност на труда, се използва за повишаване на квалификацията на заетите до момента работници, необходима им за тази нова техника. Този “учебен” процес протича също при неизменна, вече намалена норма на принадена стойност дотогава, докато бъде възстановено равновесието между средствата за производство и работната сила, останала сгъстена в очакване на тях, при новата, по-високата производителност на труда. Това означава увеличено натрупване в натура, натрупване, което преминава от пари в стока, средства за производство, набавени от парична вече в стокова форма. Продължителността на този период зависи от степента на развитие на производителните сили -- колкото те са по-мощни, толкова по-кратък е той и обратно, т.е. това е период, когато производството на средства за производство трябва да задоволи потребностите на работната сила от тях, да засити “глада” й от тях. И едва при съответното покритие, при пълното съответствие между работната сила и средствата за производство, изискващо се от новата техника, производителността на труда се увеличава и индивидуалното работно време се възстановява, възобновява на предишното си ниво, т.е. то вече отговаря на обществено приетото работно време. Такова насищане на средства за производство, отговарящи на потребностите на работната сила при съответната производителност на труда, има при процеса p'=const. Ако при една отмираща държава, при едно високо развитие на производителните сили могат да се създават веднага условия за ново производство, т.е. да се предоставят веднага средства за производство на освобождаваната от старото производство при нова, по-висока производителност на труда, работна сила, то продължителността на процеса  ще бъде сведена до минимум, времето на този процес ще се съкращава до нула или близко до нула, като с това и производителността на труда ще се покачва много по-бързо, с много по-високи темпове. Производителите ще имат интерес да съкращават времето на този период колкото е възможно повече, т.е. натрупването да става по-бързо, за да могат при по-високата вече производителност на труда да увеличават работната си заплата, макар и с увеличено вече индивидуално работно време. Така че спадането на индивидуалната норма на печалбата в този случай засилва натрупването в ускорени темпове. ”Спадане на нормата на печалбата и ускорено натрупване са само дотолкова различни изрази на един и същ процес, доколкото едното и другото изразяват развитието на производителната сила” [4] .

Точно тук трябва да се спрем повече върху този изключително важен въпрос -- натрупването на обществения и индивидуалния капитал при обществена собственост. В теорията съществуват две схеми на натрупването на обществения капитал -- на Маркс и на Ленин. И двете нямат практическо приложение при капиталистически начин на производство. Защо?

И двамата са разгледали натрупване при неизменна норма на принадена стойност, т.е. случаят, точно който ни интересува -- когато D v=D (v+m). Тъждеството D  v=D  (v+m) е вярно преди капитализирането на съвкупната принадена стойност, преди превръщането й на една част в доход, а друга -- в капитал, т.е. в края на всяка изминала текуща година и преди старта на новата. Въпреки натрупването, каквото и да е натрупването, трябва D  v=D  (v+m), което ще изразява неизменна средна норма на принадена стойност, а тя пък ще изразява липсата на експлоатация в обществото. Но докато при Маркс “не може да се направи никакъв извод за преобладаване на I подразделение над II” [5] , т.е. има равновесие между производството на средства за производство и производството на средства за живот, натрупването е равномерно и в двете подразделения, защото става при неизменна производителност на труда, то при Ленин производството на средства за производство преобладава над производството на средства за живот. Едно такова равновесие между двете подразделения на общественото производство е необходимо, ако не се отчете бурното развитие на научно-техническата революция, която налага, както виждаме в тази глава, в даден период от възпроизводствения цикъл острата необходимост от закупуването на все повече и все по-скъпи средства за производство. Разгледаният от Ленин случай отговаря на тази необходимост, тъй като при него отношението се снижава не “като тенденция към прогресивно спадане” [6] , а в една “абсолютна форма” [7] за всяка изминала година според повишаването на производителността на труда.

Нас обаче ни интересуват законите на натрупването не само на обществения, но и на индивидуалния капитал. Схемата на Ленин отговаря именно на натрупване на индивидуалния, а не на обществения капитал. Защото обществената производителност на труда всяка година не нараства в тази “абсолютна форма”, в тези темпове, които той представя. Така че, ако разглеждаме натрупването на обществения капитал, то може да става само по схемата на Маркс, докато схемата на Ленин е неприложима за него при съвременната степен на развитие на производителните сили. Ето защо схемата на Ленин няма практическо приложение. Но идеята му е ценна, когато разглеждаме натрупването на индивидуалния капитал.

Ленин има огромен принос в теорията и практиката за държавата и за революцията. Но неговият най-голям принос в икономическата теория е именно схемата на разширено възпроизводство с увеличаваща се производителност на труда. Това е изключително ценна разработка на младия му ум. Оригинално хрумване, което оставя неизличима и полезна следа в политическата икономия и в икономическата наука изобщо. Но въпреки оригиналността си и верността на изводите, тази схема не е вярна. Конструкцията й не е изложена и не е издържана правилно. По какъв закон става деленето на добавъчния капитал от I m за натрупване ? По никакъв! Напротив, това става произволно! Защо при органичен състав 4:1 на капитала в I подразделение добавъчният капитал от I m се дели изведнъж в пропорция 9:1 ?! Защо? На какво основание ? По какъв закон ? Не може така -- “на око” -- да се натрупва, както ни се иска! Дори при капитализма!

Ако разгледаме натрупването на индивидуалния капитал като процес във времето, то като дялове от m, от принадената стойност, отделена за натрупване, се вижда, че натрупването на променливия капитал v според органичния състав образува редицата а натрупването на постоянния капитал с образува редицата . Става ясно, че променливият капитал като функция на целия капитал в процеса на натрупване е натурален логаритъм от него, т.е. v=ln K, и неговата първа производна дава моментна стойност именно от тази редица :

 

Kakто всяка производна, и производната на v изразява скоростта на даден процес, в случая -- скоростта на процеса натрупване през призмата на променливия капитал. С други думи, това е натрупването, което става при неизменна производителност на труда, т.е. натрупването по схемата на Маркс. Ако сега намерим втората производна на v, тя ще ни даде друга зависимост -- точно тази, която търсим :

 

Ако първата производна изразява скоростта, втората производна изразява ускорението на процеса натрупване, т.е. степента на натрупване на променливия капитал, с която той изостава от натрупването на постоянния капитал,отчитайки развитието на техническия прогрес върху органичния състав на капитала. Това значи, по отношение на индивидуалния капитал, ускорено натрупване на постоянен капитал във вида на средства за производство при повишаваща се производителност на труда за сметка на силно свиващо се натрупване на променлив капитал във вида на работна заплата. Така че, ако натрупването става по схемата на Маркс, трябва ни първата производна на функцията променлив капитал, а ако натрупването става по идеята на Ленин -- втората производна на същата функция.

Веднага възниква резонния въпрос -- кога какво натрупване на индивидуалния капитал да се осъществява, коя схема кога да се прилага? Противоречат ли си те една на друга ?

Напротив -- двете схеми взаимно се допълват. Лесно се вижда, че при равномерен процес на натрупване трябва да се използва схемата на Маркс, а при ускорен процес на натрупване -- идеята на Ленин. При неизменна производителност на труда, т.е. при p'=const -- процес на натрупване с равномерна скорост, но при рязко повишаваща се производителност на труда, т.е. при  -- ускорен процес на натрупване. Така се определят точно пропорциите на m, принадената стойност за натрупване, т.е. вътрешното й разделяне на постоянен и променлив капитал в необходимите, а не случайни пропорции.

Друг въпрос е нормата на натрупване, т.е. процентът от цялата принадена стойност, предназначена само за натрупване -- без отчисленията за бюджета като данък върху печалбата. Нормата на натрупване не може да остава неизменна, както я приемат Маркс и Ленин. Тя трябва да нараства всяка година. За обществения капитал нормата на натрупване се определя от условието . Тъй като натрупването има приоритет, от това равенство първо се определя m -- принадената стойност за обществено натрупване, а след това и x -- принадената стойност за обществено потребление, изразяваща съвкупния данък печалба, който осигурява целия държавен бюджет. Ако вместо с x, означим този дял с tp, и тъй като във времето данъкът върху печалбата с отмирането на държавата клони към нула, т.е. D  tp®  0, то нормата на натрупване трябва непрекъснато да се увеличава като границата й е равна на единица :

Както всяка норма, и нормата на натрупване е също производна -- на същата функция (принадена стойност), както и m¢, но с друг аргумент -- не v, променливия капитал, а tp, данъка върху печалбата. Всяка година относителният дял на данъка върху печалбата за бюджета в цялата произведена принадена стойност трябва да намалява, изразявайки се в D  tp®0. Това означава, че все повече и повече маса принадена стойност във времето отива за натрупване, а все по-малко за държавни разходи, докато цялата маса стане само за натрупване -- в граничния преход, когато държавата отмре. Нормата на натрупване все пак следва и зависи от нормата на принадената стойност -- както за обществения, така и за всеки индивидуален капитал. Нормата на натрупване като резултат от нормата на принадената стойност се изразява в следната пряка зависимост :

3. Данъчна политика

След определяне на нормата на натрупване на обществения капитал се определя съвкупния данък върху печалбата. От него пък се намира в обратен ред за отделното предприятие първо данъкът върху печалбата, след приспадането на който по същата формула  се определя и индивидуалната му норма и маса на натрупване -- оставащото m.

Такава е неизбежната роля на фиска на държавата. Той изисква да се отделя процент от масата на принадената стойност като данък върху печалбата. С течение на времето обаче този процент клони към нула, т.е. той намалява и се стопява с отмирането на държавата. Освен този единствен данък върху печалбата, който трябва да бъде пропорционален, а не прогресивен, всякакви други данъци на предприятието -- данък върху оборота, рентен данък, акцизи и пр. -- стават излишни и несъстоятелни. Работникът пък, както вече отбелязахме, трябва да бъде освободен от всякакви данъци върху работната заплата.

Само данъчната политика на социализма в съвременния свят може строго да спазва 4-те класически принципа на данъка, формулирани от Адам Смит -- равномерност, определеност, удобство и рентабилност. Четвъртият принцип на данъка, например, най-добре се спазва при опростени и малък брой данъчни закони и издържане на минимален данъчен апарат -- точно това се постига в пъти по-добре при социалистическа в сравнение с капиталистическа система.

Постулатът на Адам Смит обаче за държавен бюджет от 10% от брутния вътрешен продукт се спазва до края на ХIХ век -- до края на класическия капитализъм, до краха на свободната конкуренция. След това вече държавата, както традицията, не е това, което беше. Задълбочаването на срастването на държавата с монополите в съвременния високо развит държавномонополистически капитализъм, задълбочаването на етатизма в световната капиталистическа система, нарастването на ролята на държавата в икономиката като жива действителност в остър контраст с масирано налагания от тях пропаганден мит, че това е “пазарна” икономика, проличава категорично от непрекъснато растящия относителен дял на данъците, одържавяващи все по-голяма част от брутния вътрешен продукт в страните със “западна демокрация” -- ако през 1970 год. за държавите с “пазарна икономика” той е бил между 20 и 40%, то през 1991 год. той е вече между 40 и 60% [8] (!), когато се заговори за още по-”пазарна икономика”, т.е. разминаването между пропаганда и действителност в наше време нараства и става все по-хиперболично. А държавномонополистическият капитализъм в така наречения “социалистически блок” (или “комунистическа система”) беше доведен до още по-голяма степен, до своята последна степен -- там държавата получаваше до 80% от брутния вътрешен продукт [9] !!! Този държавно-монополистически капитализъм със своята 100% държавна собственост разви една сама себе си отричаща икономическа система, система на абсурда. От една страна тя налагаше убийствения данък печалба до 80%, а от друга -- безумната система на дотации, стигащи до 1/3 от общите бюджетни разходи [10] ! Крайно неефективна икономическа система, при която наистина държавата е едноличен капиталист -- с едната си ръка (чрез данъка) тя отнема почти цялата печалба на икономическия субект, която се оказва недостатъчна за собственото му развитие, та се налага да се дотира с другата ръка (като милостиня за този субект), за да продължи и завърши той разширеното си възпроизводство.

При капиталистически начин на производство приходите в държавния бюджет идват преди всичко от доходите на физическите лица, т.е. от населението -- чрез тежки и омразни данъци (в САЩ 45-50% данък върху доходите, 30% -- ДОО, 5-6% акцизи) [11] , а едва 10% (!!!) са приходите от печалбите на корпорациите -- с голяма степен на несъбираемост! При социалистически начин на производство е обратно -- държавната хазна се пълни изключително от доходите на юридическите лица, т.е. от печалбите на предприятията, и с незначителен дял -- от доходите на населението!

Имущественият данък,широко използван в капиталистическата система, е в същност облагане на реализиран доход втори път. А при съществуването и на оборотен данък доходът се облага и трети път! Всичко това не само че е несправедливо, то е и излишно при социалистически начин на производство, т.е. освен подоходните данъци всички други са излишни -- както имуществените, така и оборотните. Освен това, една голяма част от подоходните данъци също отпада -- данъците върху работната заплата на промишлените работници в града и селото. В социалистическото общество отпадат веднага някои данъци върху имуществото, като рентния данък, тъй като няма рента, а други -- с течение на времето, например данък сгради, данък наследства. В това общество веднага отпадат и редица други групи данъци според предмета (обекта) на облагане -- анахроничните данъци върху физическата личност, но също и съвременните данъци върху продажбите (потреблението) като данъка върху оборота и ДДС! Заедно с данък занятие, който е представител на данъците върху определена стопанска дейност, данъкът върху оборота или ДДС може да бъдат запазени само в преходния период към социализъм, но в своя чист вид социалистическият начин на производство изключва съществуването им. Така че при развития социализъм остава да съществува само една група данъци -- подоходните : за физическите лица като данък върху хонорарите, за юридическите лица като данък върху печалбата.

Данъкът върху печалбата трябва да бъде пропорционален, а не прогресивен, защото неговата процентна ставка се запазва неизменна при облагане на дохода (печалбата) на предприятието. А това ще рече, че и съотношенията между печалбите, изразени към своите капитали, ще останат също неизменни, каквито те трябва да бъдат при неизменна обща норма на печалбата. Така че частта, която се изземва от печалбата като данък за държавата, ще бъде еднаква в относителен израз за всички участници в процеса на нарастване на стойността. По този начин съотношението на печалбите към своите вложени капитали преди и след тяхното данъчно облагане ще се запази същото, ще бъде неизменно. А това е в пълен синхрон с изискванието на еднаквата обща норма на печалбата (еднаквото отношение на m към К за всички капитали), което се нарушава от идеалния си вид именно заради необходимостта от отделяне на част от печалбата m за държавата като данък. А равномерното присвояване на m спрямо вложените капитали е изискването за обществена собственост върху средствата за производство! Така че данъчното задължение да бъде пропорционално на данъчната основа не само че е справедливо, то е и икономически изгодно за юридически лица при тази икономическа система. Прогресивното данъчно облагане е по-справедливо от пропорционалното в капиталистическа система при облагане на доходите на физически лица. Но за юридически лица при еднаквата обща норма на печалбата се прилага пропорционално облагане поради посочени вече причини, а справедливостта е вече изяснена по-рано -- кога, как и защо съществува социална справедливост в социалистическата система. Прогресивното облагане трябва да се запази само за физически лица с т.нар. свободни професии. За тях именно са подоходните данъци, каквито липсват у производствените работници.

 Защо обаче няма данък върху оборота (ДО) -- брутен и нетен -- и акцизи при социализма ?

 Защото:

 1.) оборотите на капитала вече са подчинени на законите

р'=const ; M'=const и .

Броят на оборотите на един капитал n (който влиза в годишната норма на принадената стойност М' ), във всеки нов годишен цикъл се изравнява в носенето на принадена стойност със същия на всички други капитали при действието на тези закони. Смисълът на данъка върху оборота при капиталистически начин на производство е именно този -- капиталите с по-бърз оборот да бъдат облагани от държавата с по-голям ДО, защото по-бързият оборот при равни други условия носи и по-голяма маса принадена стойност. Но при социалистически начин на производство точно затова оборотите, заедно с различното техническо равнище на капиталите, при всеки нов стартов момент със закона p'=const са впрегнати общо към целта в обществото да се произвежда и присвоява относително равен дял маса принадена стойност, т.е. макар че не се отчислява в случая за държавата, условно може да се каже, че техния ДО по този начин е вече един вид приспаднат. При същата условност можем да допълним, че той (данъкът върху оборота или акцизът) вместо от цената на стоката, тук вече е взет направо от работната заплата на потребителя, тъй както е с подоходния данък в същия момент с m' по формулата  . Така че данъкът върху оборота, а с него и акцизът, са напълно излишни ;

2.) цената съвпада със стойността, а не варира около нея. При капиталистически начин на производство данъкът върху оборота и акцизът са косвени данъци, които служат само за допълнително ограбване на потребителя. Те са фактори на инфлацията, лостове на държавномонополистическото регулиране, които служат за косвена, непряка експлоатация в обръщението, тъй като влизат, включват се в цената на стоките и по този начин само спомагат за увеличаване на ръста на инфлацията. Но при положение, че цената съвпада със стойността, ДО и акцизът просто няма къде да се вместят между цената и стойността.

Доводите, че ДО е напълно излишен при социалистически начин на производство, се отнасят с още по-голяма сила и за ДДС -- усъвършенствания му приемник в съвременните капиталистически страни, т.е. причините, отхвърлящи брутния, отхвърлят и нетния ДО. Именно тяхната разлика помежду им дава допълнителното основание за неговото още по-категорично отхвърляне. Тъй като ДДС (данъкът върху добавената стойност) е данък само върху новосъздадената стойност, без да обхваща и т.нар. ”предварителни обороти”, т.е. стойността на миналия труд, той в съвсем чист вид се представя в онова n -- оборота на променливия капитал, което имаме тук предвид. Оборотът на постоянния капитал -- основен и оборотен -- не се облага от ДДС и този модел на данъка е най-добрата илюстрация на неговата несъвместимост в нашата система, т.е. ДДС в още по-чист вид от ДО доказва своята несъстоятелност при еднаква норма на печалбата. ДДС прави излишен ДО, а еднаквата норма на печалбата прави излишен ДДС. Еднаквата норма на печалбата премахва едновременно и предимствата на ДДС, и недостатъците на ДО, като премахва и двата данъка заедно. Недостатъкът на ДО -- двойно облагане на едни и никакво облагане на други стоки, тази явна несправедливост е преодоляна с ДДС -- облагат се всички стоки! Еднаквата норма на печалбата решава въпроса по друг начин -- всички стоки да не се облагат! Освен това, така отпада не само възможността за спекула чрез различни схеми на източване на ДДС от държавния бюджет, но и цялата сложност на данъчния кредит -- лесен и прост на теория, но труден при възстановяването му на практика, тъй като държавата лесно взема, но трудно дава. Предимствата на ДДС спрямо ДО до някаква степен пък се неутрализират от недостатъците на съпътстващите ги акцизи -- ако при ДО акцизът е различен от него в облагането си данък, то при ДДС акцизът е един от трите кита (акциз, мито, оборот), върху които лежи този данък, защото служи за основа при начисляването на ДДС, ако акцизът съществува. Така че тук лъсва пък скритата справедливост на ДДС -- да се начислява данък върху данък!!!

Данъкът върху оборота се появява в началото на ХХ век, в навечерието на I световна война и се налага в развития свят между двете световни войни като “дете на нуждата или бедата” [12] , т.е. в отговор на все по-нарастващите апетити на държавата -- тогава, когато Държавата започва да добива съвременното си значение на империалистическа държава, погребвайки класическия капитализъм, т.е. “повече държава” -- повече данъци!

ДО ( и съответно ДДС ) е данък върху разходите, данък върху покупките -- един безсмислен данък! Данък, лишен от смисъл, защото има нещо мазохистично да плащаш данък за това, че си купуваш стока за лично потребление -- купувачът трябва да е благодарен на продавача за благоволението на втория да сключи сделка с него за покупко-продажба! Вместо да е обратното. ДО ( и ДДС ) е нов данък дишхакъ, при който нагостеният обилно разюздан черкезин иска в края на обяда от уплашената рая-домакин данък за това, че си е похабил зъбите! Чрез ДО ( и ДДС ) държавата спрямо потребителя е в ролята на изпечен османлия-садист!

ДО ( и ДДС ), заедно с подоходните данъци, са данъци и върху доходите, и върху разходите на безгласното общество -- доказан начин за разиграване, изнервяне или съсипване на това общество! Например, с данък върху работната заплата и ДДС доходът се облага 2 пъти -- веднъж като приход, втори път -- като разход!...

Разбира се, тук става дума за стоки от местно производство (и вътрешна търговия). При стоки от внос (т.е. ако вземем предвид външната търговия), ДО (брутен или нетен) и акцизът може да се запазят при различни икономически системи, т.е. при внос на стоки от капиталистическа в социалистическа страна. Но за внос при международна или световна социалистическа система твърденията горе остават в сила, т.е. запазват се търговските отношения без данък върху оборота и акцизи поради двете вече посочени условия. Същото се отнася и за митата. Няма никакви косвени данъци при социализма като световна (или поне международна) система -- нито мита, нито акцизи, нито данъци върху оборота -- брутен и нетен, нито фискални монополи. Съществуването на косвени данъци винаги е в противоречие и нарушение със Закона за стойността! Косвените данъци, т.е. данъците върху разходите, се отхвърлят икономически, логически, исторически и етически. При международна или световна социалистическа система отпада нерешимия сега проблем “износ на косвени данъци” в международните икономически отношения, тъй като такива в нея няма. Липсата на косвени данъци (включително мита) е извънредно важна предпоставка за мощна международна и световна икономическа и политическа интеграция, много по-голяма от днешната (например Европейския съюз), както и свободно движение на стоки и хора. Всяка икономическа интеграция налага по-плътно доближаване до Закона за стойността, когато преди това той е бил нарушен от икономическите агенти -- уеднаквяване на данъчните системи, единство на данъка, премахване на митата и др.под. Но това е само някакво приближение до закона, докато точно съвпадане с него може да има само когато икономическата интеграция е подчинена изцяло на този закон.

4. Втора форма на обществената собственост

Чрез новите производствени отношения всяко предприятие добива възможността да се развива самостоятелно, без никакъв монопол да му изземва средствата -- бил той “висшестояща организация”, фирма-майка или други подобни. Точно това е тъй желаната у нас преди икономическа самостоятелност с възможността за самофинансиране и самоуправление на всеки икономически субект, толкова предъвквана тогава.Свободно развитие без ураджийство и т.нар. ”щурмовщина”, без чужда намеса отгоре, отстрани и отдолу, без покровители и опекуни, без благодетели и благотворителност. И нито стотинка не може да отиде в повече за потребление или за натрупване. Защото ако потребностите са необходимост, то възможностите не са случайност! Всички парични средства съвсем точно се разпределят по местата си, благодарение на прецизния механизъм на схемите на Маркс -- тази красива игра на човешката мисъл. Досега те бяха смятани само за теоретичен модел, просто научна абстракция, лишена от практически смисъл. Но знаем, че няма нищо по-практично от добрата теория. Марксовите схеми бяха невъзможни досега, защото се градят върху неизменна норма на принадена стойност – нещо, което наистина е невъзможно практически за капитала и неговия възпроизводствен процес. Но ето, че има начин m' да бъде -- да се положи и поддържа -- постоянна. И схемите стават реалност.

Върху предварително установените по този начин пропорции на разширеното възпроизводство вече може да се изгражда точно определен конкретен план -- на предприятието, на бригадата, на работника. Планът е в същност определянето на тези именно пропорции. Плановост може да има едва след като има пропорционалност. Гаранция за изпълнението на плана са направените вече пропорции. Те са основата, при която планът не може да не бъде изпълнен в нормални условия. Едва тогава той е реален план, а не се корегира, ”актуализира” непрекъснато след приемането му -- позната порочна практика някога у нас. Всеки план е план за нарастването на определена стойност и с него трябва да се установят пропорциите при създаването на тази стойност, които не допускат в себе си непредвидени допълнителен труд и разход на средства.

Така че самоуправлението на работниците не се състои в нищо друго, освен в самоуправлението на работното им време. За целта обаче е необходимо да се принуди нормата на принадената стойност да започне да спада според спадането на нормата на печалбата. Това вече е съзнателното използване на техническия прогрес за обществено, а не частно развитие, в полза, а не в ущърб на работническата класа. Само така научно-техническият прогрес може да бъде в услуга за благото на обществото и никога -- насочен срещу него; само когато той не действа със сляпата сила на стихиен процес, а като процес, подчинен на разумната дейност на обществото; само когато той не е дело единствено на шепа елитни частни лаборатории, а дело на милиони мислещи хора.

Разбира се, процесът  трябва да съществува докато средствата за производство започнат да съответствуват на работната сила при новата,по-високата производителност на труда -- изискване, налагано от производството. Обаче ограничения налага пазарът. Дали и докога ще трае този процес зависи и от потребностите на пазара от производството на същата стока, предлагана до този момент. Самоцелното натрупване на средства за производство с цел рязко увеличаване на работната заплата при лошо проучване на пазара със задоволено или вече затихващо търсене на същата стока е също толкова вредно, колкото и спряната реализация от некачествена продукция. Решение може да се търси например в производството на друга стока, която се търси на пазара и която, разбира се, трябва да започне да се произвежда при новата производителност на труда -- така, че регулиращият процес  да приключи и производството да започне да се реализира при следващия регулиращ процес -- p'=const.

С установяването на процеса  в такива критични ситуации, породени от рязкото нарастване на производителността на труда, ще се наблюдава непрекъснато и пропорционално отмиране на едни професии и появяването на нови за едни и същи работници, вместо да влачат те хомота на тесните специалности, увиснали им “от заробващото разделение на труда” като доживотни присъди. Едрата промишленост “в своята капиталистическа форма възпроизвежда старото разделение на труда с неговите вкостенени специализации” [13] и с това води до израждане, осакатяване, атрофиране на личността и профаниране на обществото. Ето защо само така смяната на една производителност на труда с по-висока ще става вече безболезнено, без кризисни, без стресови ситуации, без колизии, без полярно противопоставяне в класи, а в постепенно сливане към една единна професия на универсален работник. Само така може да се осъществи великата идея на Маркс и Енгелс за всестранно развита личност -- като постепенен възход към съвършенството. Това е времето, когато ще говорим не за отделно съсловие “научен работник”, а за работник-учен! Едва тогава ще може човек сам по себе си да бъде цел, а не средство, както искаше Кант. Едва тогава ще се осъществи и идеалът на Платон -- ще започнат най-сетне “да царуват философите”.

Законът  е третият закон, който не позволява на работната сила да бъде стока, да изпадне в положението на стока, т.е. да бъде лишена от средствата за производство, като същевременно позволява на работната заплата да бъде самонарастваща стойност. Защото работната заплата може да се увеличава не само в стойност при неизменно работно време, но и в увеличено свободно време при неизменна нейна стойност. Така че освен p'=const, законът  е друга форма на проявление на собствеността върху средствата за производство като обществена. Именно тя е явна, съзнателна форма на обществена собственост в критични ситуации, тъй като средствата за производство остават собственост на работната сила във всеки един момент, тя не се отделя от тях, не се отчуждава дори в момент, когато иначе капиталът винаги прави това с насилие. Алиенацията, т.е. отчуждението изобщо, е характерна, вътрешно присъща на капиталистическите производствени отношения, а конкретно проявена в производствения процес -- в отчуждение на работната сила от средствата за производство, в отделяне на непосредствените производители от техните оръдия и предмети на труда. Собствеността за тях става “анонимна”, ”ничия”, както се констатира у нас. Работната сила се отделя, отчуждава от средствата за производство, защото те в действителност са чужда собственост, чия -- за работниците е безразлично!

Горбачов (а и само той ли!) иначе дълбокомислено се напрегна “да реши историческата задача как да бъде преодоляно отчуждаването на човека от властта, от собствеността, от производството, културата и т.н” [14] .

След като е форма на обществената собственост, ясно е, че законът  представлява друг израз на социалното равенство, защото вече няма “излишни” хора, изхвърляни от производството като технологичен отпадък, няма непълноценни личности, подведени като “малоценни и малотрайни предмети” -- вид сметка от счетоводството на Капитала. По-високата производителност на труда идва да развива, а не да осакатява работниците. Работната сила е поставена в еднакви условия пред средствата за производство както по време на нормални, неизменни, така и по време на екстремални, променящи се условия на труда, т.е. така, че във всички случаи собствеността да си остава обществена. Ето защо съвсем не влизам в противоречие с твърдението си от по-рано, че еднаквата норма на печалбата създава обществена собственост и различието от нея създава частна собственост. Спадането на индивидуалната норма на печалбата в дадения случай, което също е различие от общата норма на печалбата, съвсем не значи, че се създава частна собственост. Напротив,нейното спадане се използва с цел така, че да не се нарушава именно обществената собственост, а да се запазва тя под друга форма. Това е такова различие на нормата на печалбата, в същност единственото, което не създава частна собственост. Общата норма на печалбата дотогава е еднаква, докато не се наложи спадане на индивидуалната норма на печалбата, породено от нарастването на органичния състав. По-късно тя отново се покачва -- пак поради условията на органичния състав -- но не повече от една определена граница -- от p'=const. Това движение на индивидуалната норма на печалбата става по точно определени закони, а не произволно, т.е. по такъв начин, че производствените отношения да се запазват същите без да се нарушават, т.е. обществената собственост върху средствата за производство да остане ненакърнена дори и при промяна на нормата на печалбата! Така че различието тук на индивидуалната от общата норма на печалбата не дава основание за частно присвояване, не е основа за частна собственост. Частна собственост се създава само в онзи случай на спадане на нормата на печалбата, което е съпроводено в същото време от съответно насрещно повишаване на нормата на принадената стойност. Иначе само различие, резултат не от спадане, а от повишаване на нормата на печалбата над общата, над p’=const, би могло да създаде частна собственост. Норма на печалбата по-висока от общата, над p’=const, означава само едно -- че е присвоена принадена стойност (със сигурност частно!) повече, отколкото това позволява конкретната за дадения органичен състав норма на принадена стойност, т.е. че е повишена нормата на принадената стойност повече, отколкото това е необходимо, повече, отколкото тя трябва да бъде според равнището на органичния състав на капитала, означава, че е присвоена повече принадена стойност за сметка на работната заплата, присвоена повече m, за сметка на v. За съществуването на обществената собственост е необходимо да не може да се присвоява повече от една горна граница -- границата p’=const. Общата норма на печалбата е горна граница за нарастването на всяка индивидуална норма на печалбата. Тъй както във физиката скоростта на светлината е const и горна граница а всички скорости, така и тук общата норма на печалбата е const и горна граница за всички норми на печалбата.

Индивидуалната норма на печалбата се променя, но така, че се запазват същите обществени производствени отношения вече чрез друг закон, под друга форма - . Съгласно този закон получаваме :

 

D  M' = D  р'

Както се вижда, M' не само че може да се увеличава в един случай, но и да спада в друг -- в този случай, нещо,което е съвсем чуждо за капитала. ”Спадаща норма на печалбата изразява спадаща норма на принадена стойност само когато отношението между стойността на постоянния капитал и масата на работната сила, която го привежда в движение, остава неизменно или когато последната се увеличава по отношение на стойността на постоянния капитал” [15] . Новото е това, че Законът за тенденцията на нормата на печалбата към снижение нsмира своето пряко действие при социалистически начин на производство в закона . Сега обаче не само общата норма на печалбата може да спада и не само като тенденция, но и индивидуалната и то регулирано само в точно определен момент. Нейното снижение се използва за снижаване на нормата на принадената стойност. А самият този факт достатъчно красноречиво говори за себе си -- m' вече губи значението си на онзи основен противодействащ, насрещен фактор на нормата на печалбата да спада. Снижаващата се m' спомага, улеснява по-бързото снижение на p', а с това и навлизането на научно-техническите новости в производството, докато повишаващата се m' я задържа -- “това намаление се забавя или спъва поради повишението на нормата на принадената стойност” [16] .

От Маркс знаем, че, от една страна, повишаващата се норма на принадена стойност при снижаваща се норма на печалбата предизвиква остро противоречие между производителните сили и производствените отношения, като по този начин създава съпротива у работниците при внедряването на научно-техническия прогрес.

“Тенденцията на нормата на печалбата към спадане е свързана с тенденция към повишаване на нормата на принадената стойност, следователно с тенденция към повишаване степента на експлоатация на труда”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.259)

Тази бе причината у нас при “социализма” да се внедряват техническите и научни постижения, всички новости, изключително трудно, с танталови мъки. С отстраняването на този противодействащ фактор -- повишаващата се m' -- се отстранява и една от основните противодействащи причини за свободното и бурно навлизане на всички технически новости в производството. От друга страна, относителното свръхнаселение, т.е. безработицата, е друг фактор, действащ злокачествено върху нормата на печалбата да спада. Неговото отсъствие, т.е. липсата на безработица, при закона , се превръща във втора причина, спомагаща p' да спада nо-бързо.

Трета, ”една от най-значителните причини, които спъват тенденцията на нормата на печалбата към спадане” [17] , а с това и обществения прогрес, е спадането на работната заплата под стойността на работната сила. Тогава, когато работната сила не е стока, работната заплата винаги съответствува на стойността на работната сила, като с това и тя отпада като друга важна причина, насочена срещу спадането на нормата на печалбата. Или, работната заплата като самонарастваща стойност спомага за по-бързото усвояване на новостите, за по-бързото избуяване на научно-техническите постижения в производството.

Като противодействащ фактор отпада и акционерният капитал, защото този фиктивен капитал като капитал на спекулата просто не съществува, освен всичко друго и поради това, че монопол в системата няма и не може да има.

Пета противодействуваща причина е външната търговия. Стойността на стоките в развитите капиталистически страни е по-ниска от тази в бедните, изостанали страни, поради по-високата обществена производителност на труда, а цените на международния и световния пазар са по-високи от тази тяхна национална стойност. Така се реализира добавъчна печалба за националния капитал на икономическите гиганти (Голямата седморка днес), повишаваща в крайна сметка общата норма на печалбата. Различията в производителността на труда в отделните страни не биха оказвали влияние върху нормата на печалбата при международна или световна социалистическа система, само ако тези страни работят съгласувано с еднаква норма на печалбата, така че на практика разликата между външна и вътрешна търговия е заличена напълно и вече не съществува.

Единствено задържащо влияние на нормата на печалбата да спада може да има поевтиняването на постоянния капитал, защото производителната сила на труда води до това, че “стойността на постоянния капитал нараства не в същата пропорция, в каквато нараства неговият материален обем” [18] . Повишаването на стойностния състав на капитала винаги е по-бавно от повишаването на техническия му състав при общото им влияние върху нарастването на органическия състав.

У нас научно-техническият прогрес се промъкваше с отчайващо ходене по мъките, което беше и една от причините да се заговори и да започне да се търси “нов модел на социализма”. След кризата на държавния монопол от 1983г. у нас възникна острата необходимост да се придадат “съвременни форми на социализма”. Наистина, за финансовата олигархия на монополистическия капитал у нас крайно време беше да се въведат вече съвременни форми на експлоатация, да се изоставят грубите, брутални форми на ранния капитализъм и да се премине към “самоуправление” и “социалистическа конкуренция” в икономиката, както към “гласност” и нова “демокрация” в политиката. Време беше за една изискана, галантна експлоатация, напълно в духа на нашето време.

През октомври 1986г. в Москва се състоя празник на комунистическата църква -- всички “комунистически”, ”работнически”, християнски и лейбъристки партии имаха събор на височайша тема -- загрижено да разгледат “ролята на работническата класа в новите условия на научно-техническата революция”! Произнесоха се различни проповеди, като невинно се забравяше, че още Маркс предвиждаше и “новите условия” на научно-техническата революция, и ролята на работническата класа в тях. Маркс вече бе писал, че в такива условия “да бъде човек производителен работник не е щастие, а проклятие” [19] .

Съвременният невротизиран човек, поставен в тези “нови условия”, дължи своето състояние и поведение на съвременните форми на експлоатация -- по-изтънчена, по-фина, рафинирана и цивилизована; експлоатация с бели ръкавици и колосани яки, която е по-невидима, но и по-опасна, която е коварство, представяно за любов; експлоатация, основана преди всичко на относителна и по-малко на абсолютна принадена стойност. Още на Х конгрес на БКП през 1970г. се “отчете” и до 1989г. непрекъснато продължаваше да се отчита, че “екстензивните фактори на растежа” са изчерпани и затова трябва да се премине към интензивните, т.е. възможностите на абсолютната принадена стойност до 1970 година бяха вече изчерпани за експлоатация и затова трябваше да се извика модерната й форма -- относителната принадена стойност. Но това така и не стана -- до 1989 година продължаваше да се удължава работния ден поради “неизпълнение на плана” или т.нар. ”отработване на празника” -- непозната никъде по света практика, освен у нас.