ГЛАВА ВТОРА
M'=const
ЗАКОН ЗА НЕИЗМЕННАТА СРЕДНА НОРМА НА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ
1. Работната заплата -- самонарастваща стойност
Маркс разви учението си за капитала като откри принадената стойност и изрази капиталистическата експлоатация чрез нормата на принадената стойност. Само чрез нея става ясно що е капитал. Капиталът е самонарастваща стойност поради непрекъснатото, неограничено и неконтролирано нарастване на нормата на принадената стойност. Неутолимата жажда на капитала за човешка пот и нерви се проявява в постоянно растящата норма на принадена стойност, изсмукваща все повече жив труд, скъсяваща все повече необходимото работно време на работника. Или с други думи, капиталът представлява една непрекъснато растяща функция във времето. Като последица от неговата дейност, като резултат от неговото нарастване, е функцията “относителна работна заплата”, изразяваща относителното обедняване на работническата класа, на чийто гръб именно става това нарастване. При изследването на тази функция са възможни 3 случая:
а) 
;
б) 
;
в) 
Веднага трябва да посочим, че случай в) не е характерен за капитала. Този случай е резултат от продължително и значително задържане на работната заплата при постоянното нарастване на националния доход и може да се появи като случайно явление само за кратки моменти по време на криза -- например в началото на 60-те години в Италия, през 1968 год. във Франция и т.н., както и през 1987 година в България.
За да бъде обаче D v>D (v+m) постоянна практика, това може да стане за сметка на прираста на принадената стойност. Този случай е нарушение, разстройство в разпределителните процеси на капитала и може да се появи само по изключение. И все пак такова изключение има в нашата практика -- от 1952 г. до 1956г. -- като резултат от криворазбрана диктатура на пролетариата. Това е болестно състояние, патология на капитала и той е върнат към нормалното си състояние след преврата от 1956 год., т.е. Априлският пленум на БКП възстанови не ленински принципи в партията, а нормални капиталистически отношения в разпределението. И тъй като този случай е нетипичен,ние се интересуваме от развитието на v към (v+m) само в интервала от 1 до 0. Защото функциите на капитала, за да бъде той капитал, т.е. самонарастваща стойност, се проявяват само при D v<D (v+m). В такъв случай относителната работна заплата представлява една непрекъснато намаляваща функция в интервала [1;0], функция, ограничена отдолу и отгоре.
Капиталът е обществено отношение, при което относителната работна заплата е винаги минимум и клони към нула. Това, разбира се, е вярно само в математически смисъл, тъй като работниците не са хамелеони, та “да се хранят с въздух” [1] . Макар че в края на 1996 година в България те бяха превърнати точно в такива! Така че “ безплатният труд е предел в математически смисъл : приближаването до него е винаги възможно, но стигането до него -- никога” [2] . Колко малко оставаше на социалистическата(!) ни финансова олигархия да опровергае този научен постулат!
Когато нарастването на средната работна заплата на работническата класа изостава от нарастването на новосъздадената стойност, т.е. при D v<D (v+m), това означава прогресивно намаляващо потребление за тази класа, изразяващо се в намаленото й платежоспособно търсене на средства за живот. То от своя страна представлява един от наличните фактори, причиняващи икономическите кризи. Снижаването на работната заплата под стойността на работната сила води до ограбване непрекъснато на необходимия продукт на работническата класа, т.е. онзи дял от новосъздадения продукт, който е необходим за нормалното й възпроизводство. По този начин платежоспособното търсене на работниците влиза в конфликт с производството на предмети за потребление като елемент на основната капиталистическа диспропорция между I (v+m) и II с, която води до остри противоречия, до колизии между тях, развиващи се като социални бури, като кризи. И ако при едната форма на съвременния монополистически капитализъм -- с преобладаваща частна собственост -- те се изразяват в свръхпроизводство, в излишък, представляват “кръвоизлив” на стоки с възможност за “инсулт” на системата, то в другата си форма -- с преобладаваща държавна собственост -- те се изразяват в дефицит, в недостиг, диагнозата е стокова недостатъчност с възможност за “инфаркт”. Ето защо една от причините за всички кризи на капитализма е изоставащото, намаляващото потребление на работническата класа спрямо новосъздадената стойност, т.е. несъответствието между D (v+m) и D v, между нарастването на новосъздадената стойност и нарастването на онази част от нея, която се отделя за потребление на работниците, работната заплата, което математически представлява неравенството D v<D (v+m).
При превръщането обаче на това неравенство в равенство, т.е. при D v=D (v+m), когато нарастването на средната работна заплата на работническата класа е равно на нарастването на създадената нова стойност, това означава, че потреблението на работническата класа не изостава от нарастването на тази нова стойност, създадена от самата нея, която се разпределя в цялото общество. Постигането на това равенство обаче е възможно само при една неизменна средна норма на принадена стойност. Преведено на популярен икономически език равенството D v=D (v+m) означава, че нарастването на средната работна заплата на работническата класа в една страна трябва да съответства в същата степен на нарастването на националния доход. Или, поради непрекъснатото нарастване на работната заплата във времето като функция от нарастването на новосъздадената стойност, работната заплата в обществен мащаб, като обществено отношение, представлява една самонарастваща стойност. Капиталът е самонарастваща стойност, защото в зависимост от авансираната стойност (c+v) се прибавя нейното нарастване -- принадената стойност m. Работната заплата е самонарастваща стойност, защото в зависимост от новосъздадената стойност (v+m) се прибавя нейното нарастване -- D v. По този начин работната заплата в обществен мащаб може да бъде не само нарастваща, но и самонарастваща стойност. Това не означава обаче, че индивидуалната работна заплата е винаги самонарастваща стойност. Напротив, тя зависи от реализацията на произведената от работника стока, т.е. тя съдържа възможността да бъде намалявана според резултата, както ще видим по-нататък.
Така че капиталът винаги е самонарастваща стойност, но не винаги самонарастващата стойност е капитал!
Поради постоянния си частен стремеж за извличане на максимална принадена стойност за капитала е невъзможно да поддържа неизменна нейната норма, а винаги (безразборно или регулирано) я повишава. Постоянна практика беше при червения капитализъм непрекъснатото повишаване “отгоре” на трудовите норми при непроменена производителност на труда, т.е. чрез повишаването на нормата на принадената стойност, чрез повишаване на експлоатацията, грубо и безцеремонно се бъркаше в джоба на работника от държавата-капиталист. Такава неизменна средна норма на принадена стойност означава, че се осъществява съзнателен, контролиран от обществото производствен процес, т.е. производствен процес, протичащ при обществена собственост върху средствата за производство. Когато процесът на нарастване на стойността е неконтролируем, тогава нарастването на стойността се явява пред нас във вид на капитал. Собствеността на съвременния етап от развитието на производителните сили е проява на стойността. Дали собствеността ще бъде обществена или частна зависи само от процеса на нарастване на стойността -- дали той е управляем или не. Тъй както днес основната задача на физиката е да осъществи управляем термоядрен процес, така и основната задача на политическата икономия е да осъществи управляем процес на нарастване на стойността. А това може да се постигне, когато се овладее и регулира нормата на принадената стойност. Така, както би нарастнала фантастично земната енергия при овладян термоядрен процес, така би нарастнала и социалната енергия при овладян стойностен процес. Ако не се спре настъплението на Капитала, той би нанесъл непоправими поражения върху човешката цивилизация, включително и с термоядрена енергия! Капиталът сам по себе си е най-голямото средство за масово унищожение!
Самонарастващата работна заплата означава, че работната сила не се обработва в производствения процес като стока и не излиза от него като стока, т.е. производственият процес е лишен от експлоатация на работната сила. Което пък, от своя страна, означава социална справедливост. Социалната справедливост се изразява в отсъствието на експлоатация в обществото, в отхвърляне на организирания грабеж на човешки труд. Експлоатацията, т.е. социалната несправедливост, е в същност организирана престъпност, издигната в ранг на основен закон -- конституирано престъпление!
Социалната справедливост се проявява в отношенията на разпределение. Разпределението на материалните блага при капиталистически начин на производство е винаги в ущърб на работническата класа. При съществуването на неравенството Dv<D(v+m) разпределителните отношения са винаги нарушени, както и при неравенството D v>D (v+m). Математическото неравенство и в двата случая изразява социална несправедливост, в първия случай -- за работническата класа, във втория -- за всички други класи и социални групи. Справедливи разпределителни процеси за цялото общество може да има в зависимост от разпределението на новосъздадената стойност за потребление едва при равенството D v=D (v+m). Или, ако със закона p'=const се установяват първо равноправни производствени отношения, то при M'=const се установяват след това и справедливи разпределителни отношения. ”Определеното отношение на разпределение е следователно само израз на исторически определеното производствено отношение” [3] .
Неизменната норма на принадена стойност не означава, че тя
е и всеобща, т.е. еднаква за всички производители. Както видяхме вече при
p'=const,
тя е различна и се определя от техническото ниво на производството --
.
Или, с други думи, не само при капиталистическото, но и при социалистическото
производство нормата на принадена стойност се увеличава. Но това увеличаване
не е произволно и съвсем не свидетелствува за експлоатация на работната сила.
Социалната справедливост, т.е. отсъствието на експлоатация, при социализма
се изразява не в получаването на “пълния продукт” от труда, според домарксовите
утопични и довчерашните житейски представи, а в недопускането да се взема
повече от една определена граница от този продукт -- границата на необходимото
работно време. Лептата, която взема обществото и държавата от работника, е
такава част от труда, която не може да поражда класи и класови противоречия.
Незаплатената част от труда на работника се използва
за натрупване, за разширено възпроизводство на собственото му предприятие,
както и за покриване на потребностите на непроизводителната част от обществото.
Това е причината и при социализма да има норма на принадена стойност и да
не се заплаща “целия труд” на работника. И колкото по-висококвалифициран е
работникът, толкова по-голяма част е неговия незаплатен труд, макар че в абсолютна стойност работната му
заплата добива колосални размери. Ето защо и при социализма ще има имотно
различие, разлика в имотното състояние, но тя няма да бъде класова. Тази имотна
разлика ще бъде резултат именно на социалното равенство и социалната справедливост,
а не въпреки тях. Защото всяко равенство в паричното общество, и според Маркс,
има за основа някакво неравенство. Това не е парадокс. Защо? Защо това имотно
различие не е класово, защо не оформя класи? Защото то се основава само на
собствен труд, това имотно състояние се постига от всеки според своя труд,
от всеки според своите възможности. А какво означава това? Какво означава
“според своя труд” ? И защо не се отнася и за капиталиста този израз?
“Според своя труд” означава именно онзи предел,който е съвсем различен, строго индивидуален за всеки работник -- пределът на необходимото работно време! Именно трудът в необходимото работно време означава свършена работа “според своя труд”, т.е. според необходимия труд,вложен от всеки работник, който е и строго различен и индивидуален. Този предел на необходимия труд не позволява на никой работник да взема по-малко от вложения от него труд, т.е. да бъде ощетен (и дори експлоатиран), нито да взема повече, т.е. да бъде облагодетелствуван. Именно тази строго индивидуална граница на необходимия труд, която отговаря на различните равнища на възможности на работниците и се определя единствено от различните равнища на производителността на труда, позволява различни равнища на задоволяване на потребностите, т.е. различно имотно състояние, но не позволява класово разслояване на богати и бедни. Защото всеки получава паричния еквивалент на своя необходим труд -- работната заплата, а не да присвоява чужд принаден труд като печалба, което го прави капиталист. Никой капиталист не трупа имотното си състояние “според своя труд”, защото неговият труд не е необходим труд, а принаден труд, богатство не от вложен собствен необходим труд, а от заграбен чужд принаден труд. Печалбата е принадена стойност, присвоявана без заплащане от капиталиста, а не негова работна заплата, за която той е вложил труд. По-точно неговият труд не намира израз в една работна заплата като собствен необходим труд, а в принадената стойност, която пък намира израз в печалбата като присвояване на принаден труд, който е сума на много единици незаплатен чужд труд. Разликата е тази, че в единия случай доходът е печалба от капитал, а в другия -- работна заплата от труд. А съотношението между капитал и работна заплата е от мащаба на отношението между обектите в Слънчевата система или в класическия модел на атома (от 1:10 до 1:1010 и повече). Докато съотношението между две работни заплати може да бъде в диапазона само от няколко пъти (от 1:1 до 1:5, дори да е 1:10), т.е. там, където свършва отношението между заплата и заплата, там започва отношението между заплата и капитал. Ето защо разлика между работните заплати има и при социализма, но тази разлика не е капиталово отношение. Разликата е задължителна заради различната сложност на труда,влаган в обществото. Тази разлика обаче се дължи на разликата, произтичаща и налагана от производствения процес в него. Има разлика, но тя не е капиталова, а трудова, не между капитал и труд, а между труд и труд. Разликата не е капиталова и точно затова тя не създава класи. Разликата не е капиталова, защото единственият доход в това общество е работната заплата, за отлика от капитализма, където източниците на доход са 3 -- капитал, земя и труд. И точно тогава, и само тогава може да се прояви и сравни разликата между различните видове труд, изразени чрез работната заплата в различен мащаб, в различно съотношение. Нещо, което е невъзможно в другия случай -- затова при него отношението между доходите е капиталово, а в този -- не е! Когато работната сила не е стока, разликата между работна заплата и работна заплата не е тази, която е между работна заплата и капитал. Ето защо “по-богат” при социализма вече не значи капиталист, а само “според своя труд”!
2. Индивидуалната работна заплата
И така, една от причините за пропорционалността в една икономика, това е неизменната средна норма на принадена стойност. Но за да може да бъде овладяна M', необходимо е да има вече установен закон p'=const. И едва след това действителният производствен процес протича, се осъществява като такъв, вече при M'=const. Процесът p'=const е необходима предпоставка за поддържането на неизменна норма на принадена стойност. Когато положим M'=const, получаваме:
Оттук можем да определим индивидуалната работна заплата като функция от действителните производствени резултати. В тази глава нас ни интересува изследване на случаите само при неизменна производителност на труда и затова се спираме само на тях от всичките, разгледани от Маркс.
1. а) D v < D (c+v) -- нормата на печалбата спада;
1. б) D v = D (c+v) -- нормата на печалбата остава неизменна;
1. в) D v > D (c+v) -- нормата на печалбата се повишава.
Случаят 1.а) ни интригува дотолкова, доколкото изразява вероятността за намаляване, запазване на същата или недостатъчно повишаване на работната заплата на работници, чиито резултати от труда не са получили обществено признание, т.е. чиито стоки не са реализирани поради различни причини на пазара и с това са предизвикали спадане на своята индивидуална норма на печалбата под общата. А случаят 1.в) означава понижаваща се производителност на труда, когато нарастването на работната заплата изпреварва нарастването на капитала.
Ясно е, че случаи 1.а) и 1.в) не са желателни и не трябва да се допускат -- не са в интерес на никого.
От съществено значение за нас е случаят 1.б) -- точно той изразява търсената зависимост на работната заплата от динамиката на капитала : при неизменна норма на печалбата, съпроводена от неизменна норма на принадена стойност, нарастването на индивидуалната работна заплата трябва да следва нарастването на капитала!
2.Икономия на средства за производство
Ако един капитал 85с+15v произвежда принадена стойност 20m, неговата норма на печалбата е 20%, а нормата на принадената стойност е 133%. Ако нова организация на труда доведе до икономия на постоянен капитал, да речем с 5с, при равни други условия тя би повишила нормата на печалбата на 21%, а капитала би изглеждал 80с+15v, като нормата на принадената стойност остава неизменна. Но за да остане нормата на печалбата, която има приоритет, защото е мотив и цел на производството, неизменна, т.е. 20%, трябва пестенето на постоянен капитал да намери израз в увеличаване на работната заплата като нормата на принадената стойност спадне така, че нарастването на работната заплата да отнеме същото нарастване на нормата на печалбата. В случая запазването на същата норма на печалбата води до снижаване на нормата на принадената стойност от 133% на 119% при неизменна новосъздадена стойност, което увеличава работната заплата с 1 единица за сметка на такова намаляване на принадената стойност. Стойността на стоката от 120.(85c+15v+20m) намалява на 115.(80c+16v+19m) като икономията от 5с води до повишаване на работната заплата с 1v. Така, с рационално използване на средствата за производство, стоката става по-евтина, а заедно с това и работната заплата по-голяма!
“Стимулът” за повишаването на работната заплата при тези условия е намаляването на овеществения труд чрез технически изобретения, рационализации и др.под. При всички други равни условия само по-доброто стопанисване, по-рационалното използване на съществуващите средства за производство чрез нововъведения, открития, изобретения, икономии, изобщо -- усъвършенстване на производствения процес при дадена степен на производителност на труда, създава такива условия, които водят до непосредствено повишаване на работната заплата. Ето как се създава грижливо отношение към средствата за производство, макар те да са обществена собственост! Защото според изкривените бивши представи, обществената собственост не можела да възпитава у работника такова отношение и така тя ставала “ничия” собственост, основа за прахосничество и разсипия. И ни доказват, че само частната собственост “стимулира” към стопанисване. Така ще бъде винаги, когато държавномонополистическата собственост се представя за обществена!
Да припомним на господата-”комунисти”, които се чудеха и недоумяваха защо работниците се отнасят с безразличие към “обществената”, т.е. държавната, собственост като към “ничия”, на какво се дължи отчуждеността им към средствата за производство. Те бяха забравили, че това става винаги при “превръщането на работника в работен добитък” [4] .
“... работникът... се отнася в действителност към обществения характер на своя труд, към комбинирането му с труда на другите за една обща цел, както към някаква чужда нему сила; условията за осъществяването на това комбиниране са за него чужда собственост, чието разхищаване би му било съвсем безразлично, ако не го принуждаваха да пести”. (K.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.106)
А може да се пести и без принудата на капиталиста, като всяко пестене на средства за производство се отразява върху непосредственото увеличаване на заплатата на работника. Само така може да се създаде съзнателно грижливо отношение към обществената собственост -- към съществуващите средства за производство, към отпадъците, към качеството на стоката и т.н.
Така обобщаваме казаното в следните изводи :
Ако при неизменна производителност на труда постоянният капитал намалее поради икономично използване, тогава неизменната до момента норма на принадена стойност се намалява на ново равнище, за да се запази неизменна нормата на печалбата като се повиши работната заплата. Иначе всяко нарастване на капитала при неизменна норма на принадена стойност трябва да води до нарастване в същата степен и на работната заплата. Естествено, с презумпцията за пълна реализация на продукта!
Така че при неизменна норма на принадена стойност нарастването на работната заплата като обществено отношение трябва да бъде D v=D (v+m), а нарастването на индивидуалната работна заплата трябва да бъде D v=D (c+v).
Едва със самонарастването на работната заплата работниците сами ще се убедят в реалността на социализма. Работната заплата струва повече, много повече, отколкото всички “документи”, ”програми”, ”концепции” и прочие ценни книжа, взети заедно. С нарастването на работната заплата расте и съзнанието -- индивидуално и обществено -- определяно от битието. А иначе нашите богослови на марксизма бяха също материалисти. Но само на своята софра!...
Производственият процес при обществена собственост върху средствата за производство се осъществява при постоянна норма на принадена стойност. И ако процесът p'=const е необходим, за да се установят новите производствени отношения, то процесът M'=const идва с цел да се развиват свободно производителните сили. Именно p'=const дава възможност на M' да стане също const. В противен случай, когато не е изпълнен закона p'=const, то и M' никога не би могла да бъде const. Новият, социалистическият, начин на производство се привежда в движение, когато производствените отношения победят чрез p'=const и на тази основа вече производителните сили заработят свободно при M'=const. И ако в първия случай говорим за социално равенство, то втория изразява социална справедливост. И действително -- немислима е социалната справедливост, тя е фикция, без преди това да има установено социално равенство.Справедливостта е функция на равенството, тя се ражда от него.
Законите p'=const и M'=const, установили веднъж равенство и справедливост в едно общество, правят същевременно невъзможно по-нататък разслояването му в класи. Те изключват възможността за разделянето на обществото на богати и бедни, за увековечаване на класите. Законът p'=const прави невъзможно да се възроди, дори случайно и несъзнателно,по-нататък социалното неравенство,а въз основа на него -- и социалната несправедливост, т.е. така, както това е станало в зората на човешкото общество с възникването на частната собственост и държавата -- съвсем несъзнателно и без насилие -- и с това цялата човешка история да се повтори още веднъж.