ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ДЪРЖАВЕН КАПИТАЛИЗЪМ

 Още в 1877 година Енгелс искаше да ни предпази от “фалшив социализъм”. Още тогава, в “Анти-Дюринг”, той писа, че не всяко одържавяване е социалистическо, тъй като в противен случай и Бисмарк, и Наполеон би трябвало да бъдат причислени към основоположниците на социализма. А още по-рано - през 1848 година, в Комунистическия Манифест Маркс и Енгелс пишат за различни видове социализъм - феодален, буржоазен, дребнобуржоазен, “истински”...

Ликвидирането на частната собственост още не значи, че собствеността по този начин се е превърнала автоматически в обществена. Защото след частната собственост в обществото остава държавата! Национализацията, пълното обобществяване на средствата за производство, при запазени старите производствени отношения означава монополизъм на производството. Но това съвсем не е социализъм, както ни го представяха. Пълното обобществяване ( в България и СССР - 100% ) на средствата за производство ги превръща от частна в държавна, но не и обществена собственост. (Кооперативната собственост беше само жалък придатък, подчинен на държавната собственост, която изчезна de faсto с идването на АПК). От тук произтичат всички теоретически безсмислици, пълната безизходица и бъркотия в теорията на социализма - в приравняването, в знака на равенство между социализъм и държавна собственост. Защото държавната собственост не значи, че е обществена, макар че обществената собственост може да се роди от държавна. Държавната собственост е толкова обществена, колкото е била при Луи ХIV и турските султани.

При пълното изземване на средствата за производство от частната собственост в ръцете на държавата напълно се отрича конкуренцията и като господстващ в производството става монополът на държавата. Ленин греши, че социализмът е държавен монопол в полза на работническата класа. Икономическата природа на монопола е такава, че той просто не може да бъде в интерес на работническата класа. Той съществува само за да извлича монополна печалба. А такава печалба може да извлича, само когато работната сила е стока и работната заплата на работника представлява монополна цена на стоката работна сила. Така че монополът е насочен винаги срещу работническата класа и никога в нейна полза. Монополът е отрицание на социализма. Маркс видя това и ни обясни, че той, монополът, на известен етап спира развитието на производителните сили. “Монополът на капитала става окови на онзи начин на производство, който е стигнал до разцвет заедно с него и под неговия покрив” (К.Маркс, “Капиталът”, т.I, с.831, удебеления шрифт е мой - Т.Б.)

Социализмът не е конкуренция, той не е и монопол. Социализмът не е частна, той не е и държавна собственост. Социализмът е нещо съвсем различно. Що е социализъм в такъв случай?

За да отговорим на този въпрос, трябва да подходим към него без догматизъм, без схоластика и предразсъдъци, но и без свободни съчинения, без общи приказки. Защото социализмът е точна наука, той борави само с точни понятия и категории. Едно от тях е обществената собственост върху средствата за производство. Марксовият социализъм не признава друга собственост! Така нареченият “плурализъм на собствеността”, издигнат в 1989-90 година у нас като проявление на “демократическия социализъм”, дойде за да примири марксизма със съвременното теоретическо безсилие, за да успокои нечия научна съвест, за да узакони частната собственост с името на Маркс! А Маркс беше нейн непримирим противник. Неговият вулканичен гений даде най-доброто научно обяснение на капитала и частната собственост. Този плурализъм на собствеността означава само едно - плурализъм на частната собственост, т.е. установяване на многообразие на нейните форми без да се променя нейното съдържание.

От друга страна, примитивното разбиране, че държавната собственост представлява обществена, отъждествяването, приравняването им, не издържа на критиката на времето. Държавната собственост не е социализъм. Държавномонополистическата собственост, каквато беше и от двете страни на Берлинската стена и продължава да бъде такава и след падането й, не е обществена собственост. Така че 45 години у нас господстваше държавно-монополистически капитализъм в своята завършена, висша форма с пълна, абсолютна и затова - последна, степен на обобществяване, на връхна степен на монополизиране на средствата за производство от един собственик - държавата, а не социализъм, както умело демагогски ни заблуждаваха. Социализъм никога не е имало! В XX век минахме през една система на утопичен социализъм като доказателство, че не е възможен не социализма, а утопията на писателите до Маркс и след Маркс. Споходи ни утопичен социализъм, който на съвременния етап е просто капитализъм - държавен, монополистически.

Държавномонополистическият капитализъм е неизбежен, закономерен етап в развитието на производителните сили след като веднъж вече се е появила капиталистическата частна собственост, той е еволюция на капиталистическата собственост, дължаща се на централизацията и концентрацията на капитала. Явно продукт на тази еволюция, довела закономерно и до най-високата, последна степен на монополизиране на собствеността, се оказа и тази възможно най-паразитна, най-загниваща, най-реакционна и непрогресивна форма на капитализъм, която беше издигната фалшиво като “световна социалистическа система”, чийто член беше и България.

Пълното обобществяване на средствата за производство от държавата при запазване на старите капиталистически производствени отношения превръща икономическата система в държавномонополистически капитализъм във висш стадий. Това е крайната, последна степен на монополизиране на средствата за производство, оставащи в ръцете само на един-единствен собственик - държавата. Енгелс предвидливо искаше да предотврати именно такъв мним социализъм. Още тогава той съзря опасността под дрехата на социализма да се гуши, да се крие държавата-капиталист. И действително, когато отделните капиталисти бъдат отстранени от играта, производството минава изцяло под властта на държавата-съвкупен капиталист, държавата остава като “едно-единствено дружество от капиталисти”(Маркс). Точно това се случи след Втората световна война в България, а и в цялата т.нар. ”социалистическа система” - нахлуване на етатизма.

Пита се сега - на какво се дължи тази небивала по размах икономическа криза в края на века, която събори не някакво отделно правителство, а цяла обществена система, криза, която срути из основи гигантска политическа сграда и с това промени световния ред? И в същност теорията ли е виновна за краха на комунизма като световна идеология или съществуващата практика? Марксизмът ли е виновен или неговите тълкуватели? Точно тук е отговорът на въпроса: марксизма утопия ли е или наука? С други думи - допуска ли теорията възможността за такава икономическа криза като тази - криза не на свръхпроизводството, а на дефицита? Може ли тя да обясни тази криза?

Оказва се, че да.

Причината се корени в същността на самия начин на производство на абсолютния държавен монопол на капитала, който съществуваше в тази си форма у нас като копие и у СССР като оригинал. Тази криза съдържа в себе си всички възможни диспропорции и е резултат именно на тях. А те могат да се обединят в три големи групи:

1. Диспропорции между натрупване и потребление;

2. Диспропорции в самото натрупване;

3. Диспропорции в самото потребление.

Тези три групи диспропорции съществуват винаги и непрекъснато като генетично заложени във всеки капиталистически начин на производство, защото са следствие от съществуването на основното противоречие на капиталистическото възпроизводство, създавано от нарушаването на Закона за пропорционалността. А неговите изисквания за пълна реализация на продукта при разширено възпроизводство, изключващ по този начин появата на кризи, са:

1. Изходно ( необходимо ) условие:

 

2. Основно ( достатъчно ) условие:

  където  е онази част от I m, която се изразходва като доход, докато I а е частта, отделяна за натрупване.(Виж К.Маркс, “Капиталът”, т.II, с.548).

При капиталистически производствени отношения този закон винаги е нарушен и точно затова, и точно оттук водят началото си всички кризи на капитализма - защото не може да се поддържа равенството в основното условие. Това означава, че няма пълна реализация на продукта, а той се спира в някоя точка на обръщението като стока или пари. Равенството в основното условие се видоизменя в неравенство. И ако неравенството е от вида , това означава криза на свръхпроизводство ( на средства за потребление ), а ако е от , това означава криза на дефицит. Неравенството и в двата случая изразява нарушена обмяна между I u II подразделения на общественото производство, нарушена “обмяна на веществата” на обществения организъм. Маркс с пределна яснота в том II, с.528 на “Капиталът” обяснява как става това. Той разглежда кризата от първия вид - кризата на свръхпроизводство, характерна за капитализма на свободната конкуренция, т.е. преди ерата на монополизма и етатизма. При нас в апогея на симбиозата монополистичен-държавен капитализъм кризата беше обратна, но обяснението й е подобно.

Ако Х от II подразделение продаде на Y om I предмети за потребление и веднага не последва покупка, т.е. осъществи едностранна продажба, в Х(II) ще има извадени от обръщението пари, а в Y(I) - залежали стоки (средства за производство). На своя страна Х ще има наличен “виртуален паричен капитал”, а на ответната страна при Y ще залежава в стоков капитал равна по стойност част от новосъздадената му стойност. Тогава изразът  става по-голям от II c и постоянния капитал във II подразделение не може да се възстанови, тъй като са извадени от обръщение парите за него, използвани за друга цел, а не за закупуване на необходимите средства за производство, които пък в такъв случай остават извън кръгооборота на капитала, ненамиращи пласмент - застинали, погребани. Невъзстановяването на постоянния капитал във II като производителен капитал води до това, че производството на средства за потребление се свива, намалява поради дефицит на средства за производство във II при същевременното им относително свръхпроизводство в I. Така на една страна (в I) се получава относително свръхпроизводство на средства за производство, залежали стокови запаси (и дори свръхзапаси), а на друга страна (във II) - дефицит на средства за потребление, недостиг на средства за живот. Този дефицит се задълбочава толкова повече, колкото е по-голямо неравенството , т.е. колкото повече расте разминаването между тях и по-трудно се възстановява II c, а с това се затруднява, съответно - намалява, и производството на средства за потребление. Така дефицитът се задълбочава и при пълен монопол върху собствеността става хроничен. Накратко, осъществявайки едностранни продажби от II подразделение на средства за потребление без съответни последващи покупки от I подразделение на средства за производство, от обръщението се изтеглят пари, а пак в него залежават стоки. Така се получава ненужно увеличаващо се натрупване на излишни средства за производство (в запас) и прогресивно намаляващо потребление на средства за живот, оформящи диспропорцията между тях. Но въпреки всички напъни, казионната “марксистка” наука така и не можа да намери точното обяснение на това противоречие, а, напротив, непрекъснато се чудеше на “парадокса” - как така от една страна има остър дефицит на стоки за “народно потребление”,а същевременно от друга - огромен дял залежали запаси от свръхпроизводство на средства за производство!

Така че и тук, при кризата на дефицит, са налице същите три взаимно обуславящи се явления в един и същи момент на възпроизводството, каквито е посочил Маркс за кризата на свръхпроизводство, само че в обратна посока - в думите му заместваме I c II и обратно, така че получаваме цялата картина на тези едновременни явления като наблюдаваме “образуване на виртуален допълнителен паричен капитал в категория II (поради това недостатъчно потребление от гледна точка на I); залежаване в категория I на стокови запаси, които не могат да бъдат обратно превърнати в производителен капитал (следователно относително свръхпроизводство при I); излишък от паричен капитал при II и дефицит във възпроизводството при I“.

(К.Маркс, “Капиталът”, т.II, с.529)

Така че, обобщавайки, можем да кажем, че кризата на свръхпроизводство на средства за живот е в същото време криза на дефицит на средства за производство и обратно, в нашия случай, кризата на дефицит на средства за живот е в същност криза на свръхпроизводство на средства за производство.

При това положение трудното възстановяване на постоянния капитал във II подразделение дори от гледището на простото възпроизводство задълбочава още повече неравенството си с . По този начин обаче се задълбочават диспропорциите и в самото натрупване - натрупването и в двете подразделения изостава, в I - поради липса на паричен капитал, във II - поради използването му за други цели (най-често държавни). Този факт от своя страна забавя развитието на разширеното възпроизводство и го задържа до нивото на просто възпроизводство, нарушавайки нормалното функциониране на капитала.

Ако към всичко това се прибави и задушаващата примка на държавата с непоносимо тежката си, убийствена и съсипваща производителните сили данъчна система, стигаща, например, дори и до 80% данък върху печалбата (!!!), което е в пълния смисъл на думата престъпление, система, чрез която се изсмуква, изстисква докрай целия потенциал на производителните сили, “социално слабите” капитали и работна сила не издържат натиска, стават все по-слаби и започват да се нуждаят от инжекции на благотворителност : капиталите - от дотации, работната сила - от помощи.

Така на финала имаме в наследство една самоцелна и стихийна “индустриализация”, неподчинена на никакъв предварителен и последващ икономически анализ, с огромни и крайно неефективни, технологически изостанали още в проекта си капитални вложения във всички производства и отрасли, останали като мъртви и най-скъпи паметници на нерационалната мисъл. Над 120 милиарда лева, застинали в износен и похабен основен капитал, бяха погребани безвъзвратно от силно нарушеното обществено възпроизводство.

Третата група това са диспропорциите в самото потребление, последица от разпределението и преразпределението на националния доход. В случая нас ни интересува най-главната - експлоатацията в капиталистическото общество, която е вечната, неизбежна и основна диспропорция, съпътстваща това общество. Ниската работна заплата (а у нас тя бе безобразно ниска, стигаща до молекулно равнище!) означава винаги висока степен на експлоатация на работната сила, каквато съществуваше в България по това време. В подкрепа на казаното привеждам следната графика, даваща точна картина на действителното положение на работническата класа в “социалистическа” България, която показва нейното относително обедняване - резултат от върлуващата над 40 години с неотслабваща сила социална чума: капиталистическата експлоатация. Данните за работната заплата и националния доход са взети от статистическия справочник за 1989 год.

От графиката се вижда, че обедняването на работническата класа е такова, че тя е доведена до ръба на нищетата, до просешка тояга. Една жестока, нечовешка експлоатация, изцедила всички сили на тази класа. Това бе един икономически държавен тероризъм върху безправен пролетариат. От графиката най-ясно се вижда какво бе истинското положение на работниците у нас, въпреки всички фарисейски изявления тогава. Супникът, наистина, постоянно се увеличава, само че лъжицата на работника непрекъснато намалява. Тази експлоатация се провеждаше с ненаситната алчност на скъперник-лихвар, с Гобсековска луда жажда за пари. Интересите на работническата класа бяха ощетени до крайност. Засягането на интересите й означава засягането едновременно и на възможностите, и на потребностите й. Една брутална и дива експлоатация на работническата класа на принципа “от всекиго - над възможностите, на всекиго - под потребностите”! “Бедни сме, но с вкус!”[1].

“Количеството труд”, казва Маркс, “с което е ограничена стойността на работната сила на работника, не е граница за количеството труд, което неговата работна сила може да произведе”!...

(К.Маркс, Избрани съчинения, т.7, с.88)

За 36 години работниците относително бяха обеднели точно 3 пъти! В сравнение с 1952 година през 1988 те бяха станали 3 пъти по-бедни - в 1988 година делът на работната заплата в националния доход е само 34% от този през 1952 год. И действително, работната заплата вече отдавна беше загубила функцията мярка на сложен и прост труд. Работната заплата не бе свързана толкова с извършената работа, колкото се даваше за прослужено време и за послушание, вярност и лоялност към фирмата. Работната заплата у нас бе по-скоро социална помощ за бедни, отколкото да представлява превърнат израз на стойността на работната сила. Така си ний “живеем, ала мрем, без що е по-добро да разберем”[2]. Символичната заплата от 120 или 150 лева беше в същност подаяние от благотворителното дружество - държавата. Екзистенц-минимумът, изчислен неофициално за България за 1988 година, бе 168 лева на човек за един месец, докато средната работна заплата бе 220 лева! С други думи, една огромна част от българския народ се приближаваше към и под този минимум - около 40%! Вероятно се разчиташе на това, че “пет-шест сиромашии заедно създават доста поносимо домакинство”[3].

“Нямало днес туй-онуй:

да му мислят сиромасите,

гешефтарите от туй

ще натъпкат здраво касите”[4]

Обаче “към тази жалка бедност и нищета се прибавя неуместен разкош”[5]. Лукс, блясък и светлини срещу мъждукащи газени лампи; брилянтни салони, зад които се криеха Авгиеви обори. Този “социализъм” позволи на безброй парвенюта да натрупат небивали богатства и да възхваляват собствената си система като социализъм. Наистина, такова изстискване на принаден труд не можеше да не даде “бляскавите” резултати на бурен икономически растеж през 60-те години, когато с него тогава се доказваха “предимствата на социализма”. Обаче този безогледен икономически терор доведе за кратко време до пълно изтощаване на производителните сили, до свръхнапрежение и грохване на материалната база и работната сила, проявяващо се в кризата, започнала от 1983 година насам, когато

 “простинал не за първи път

разкиха се дори бюджета.

А кихат си безспир по нас

валута, ред и управия,

че в политическия мраз

и днес сме по жилетка ние”[6]

Така се изправихме пред нова национална катастрофа. “Изобщо колкото една държава е по-бедна, толкова повече тя се разорява от своя относителен разкош”[7]

Държавномонополистическият капитализъм провеждаше тази експлоатация на работническата класа методично, целенасочено и регулирано като икономическа политика, а не като “грешки” на социализма, както винаги се изтъкваше. Какви ли не обяснения трябваше да чуем, едни от други по-фантастични и по-глупави - за увеличаващите се разводи, за ниската раждаемост и брачност, за обезлюденото и мъртво село, за непресъхващия алкохолизъм, за ширещата се престъпност и корупция, “чужди” на нашето иначе “социалистическо” общество. А всички те са социални явления на една позната същност - капиталистическият начин на производство, довел до идиотизма на дискотечния живот, който пък създаде модела на съвременния тип - мъжа-баровец и жената-хищник. “С бясна скорост шири се порока, щом пуска го властта висока” (по Шекспир). Инфлация, наркомания, проституция - пъстра палитра пороци, чужди на морално чистото ни по теория общество. “Социалистическо” общество, в което “съзнателни” бяха само добре платените чиновници, а “несъзнателни” - презрените работници. Жилищна криза има винаги само за бедните, но не и за богатите - наблъскани като добитък в крайни квартали подобно негърски гета в тесни панелни кутии, наречени жилища, а в същност обществени казарми. Бедата бе и в това, че са обществени, и в това, че са казарми. И в това, че струваха целия живот на работника. “Личните нещастия съставляват общото благо”, казва в случая Волтер[8]. Капиталистическият нагон на тази парвенюшка власт наложи потискане на възможностите на работника и изкривяване на потребностите му, сведени до прости физиологични нужди! Ограбването - духовно и материално - на неговите потребности беше такова, че да заобича той робията, от която и да искаш “да не можеш да се сетиш, че си човек”[9]. “Народът - прост, живота - тежък, скучен. Живот без маска и без грим - озъбено свирепо куче”[10]. Разяждана отвътре, целта на “висшите” класи е работническата класа да бъде превърната в пластичен придатък на капитала, готова вярно и покорно да служи на неговите интереси.

Алчността е вечна. Защото не само при “социализма”, но и сега, при “демокрацията”, нашите новобогаташи “знаят да използват чуждия труд само по такъв начин, който довежда хората до пълна бедност. Освен това тия аристократи се заобикалят с голяма тълпа безделници и телохранители”[11]. Демократи ли? - По парите им ще ги познаете!

 “Да, растат си милионите

и пазарните цени

зер са тлъсти комисионите

в тези спекулантски дни”[12]        

Така беше до края на 1989 година. Но в края на 1999 и “сакралната” 2000 година положението на бедните в България е по-трагично от всякога! Вопиюща скръб, отчаяние и болка, много мъка, само мъка и безнадеждност!

Още с възникването на държавномонополистическия капитализъм се появяват две форми на експлоатация на наемния труд, които съжителстват оттогава винаги заедно - експлоатация на човек от човека и експлоатация на човек от държавата, като в различно време и на различно място едната е доминираща. Например във Франция, където държавният сектор за 1985 година беше около 35% в икономиката, дори и със социалистическо правителство, експлоатацията не беше по-различна в своето съдържание от тази в България и СССР, където той бе 100% и със също тъй социалистическо правителство.

  Абсолютният монопол на държавата, отричащ конкуренцията, принуждава Закона за анархията и конкуренцията на капиталистическото производство да действа едностранчиво, половинчато, т.е. само като Закон за анархията на производството. В това бе и трагедията на този начин на производство: липсваше му двигателя, мотора на обществения прогрес - конкуренцията, и той затъваше все повече и все по-бързо. Защото това, което анархията прави в производството, т.е. разпиляването на обществен труд, конкуренцията до известна степен го компенсира. Тази бе причината да се заговори за “социалистическа конкуренция”, като няколко пъти, поне на думи, се правеше опит да се разбие държавния монопол, но все неуспешно. Монополът е върховна наслада, по-върховна от оргазъм, според виден щатски финансист. Ето защо при 10-годишното разграбване на България, наречено приватизация, монополът на едрия капитал не беше разбит.

  Експлоатацията на наемен труд обаче няма нищо общо с “недостатъка” на социализма, наречен тъй от Маркс и повторен от Ленин. Той дори не е и недостатък. Става дума, че разпределението на материалните блага при социализма няма да се осъществява по висшия принцип - според потребностите, както е при комунизма, а според възможностите, т.е. само чрез работната заплата, и поради природното неравенство във възможностите няма да има еднакво, т.е. уравнително, задоволяване на потребностите. Този “недостатък” ще се изживее при по-висшата фаза - комунизма. Но това не е недостатък и той е необходим при социализма, за да няма, както в обратния случай, 40 години уравнителство, вместо равенство в потреблението, което в крайна сметка е социална несправедливост спрямо хората с по-изявени възможности. Така че работната заплата при социализма си остава онази най-добра оценка на реалните възможности, чрез която се покриват необходимите потребности.

  Обаче този “недостатък” е удобен демагогски начин да се прикрива експлоатацията, да се замаскирва социалната несправедливост, представяйки я като природно неравенство и при необходимост нашите проповедници на марксизма го изтърсваха от праха при употреба. Маркс и Ленин са имали предвид именно природното неравенство във възможностите, а не социалната несправедливост спрямо потребностите, говорейки за “по-богати” и “по-бедни” при социализма. Това е богатство, но основано само върху прилагането на собствен, а не върху присвояването на чужд труд.

  Тази потосмукачна система на държавния монопол у нас беше възможна, защото държеше работниците “в подчинение само с обиди, грабежи и конфискации и ги докара до просия... “[13]. Евтина работна ръка, евтин женски и детски труд под формата на еманципация за първия и бригадирско движение за втория. Умът и чувствата на детето се развиват най-добре при майчиното възпитание. Затова призванието на жената, нейната природа, е да бъде тя преди всичко майка. И то добра майка. А след това - всичко останало. За семейството и обществото е по-полезна една добра майка, отколкото жена с болни амбиции. Ето защо жената трябва да бъде освободена особено от заробващия труд като се прекрати иначе възхваляваната й преди намеса в “мъжките професии”.

  Всеобщият Закон за капиталистическото натрупване беше в стихията си при нашия “реален социализъм” - на единия полюс богатство, въпреки всяко разсипничество, на другия - бедност, въпреки всяка пестеливост. Задържането на заплатите на ниско равнище е стар и изпитан средновековен метод - съществува още при крал Джейкъб I в Англия. Чрез ниската работна заплата работникът умишлено се подтиква към “странични доходи”, т.е. към спекула. А “нещастие за една република е... когато народът бива подкупван с пари ; тогава той става равнодушен, пристрастява се към парите и вече не се интересува от държавните работи, живее си без какъвто и да е интерес към правителството и неговите намерения, очаква спокойно и тихо заплатата си”[14]

А ето в няколко реда точна характеристика на собственото ни икономическо положение в наше време, направено още от... Маркс:

“Високата норма на печалбата, доколкото тя се основава на висока норма на принадена стойност, е възможна, ако работният ден е твърде продължителен, макар трудът да е бил непроизводителен ; тя е възможна, въпреки непроизводителността на труда, защото потребностите на работниците са много малки и поради това средната работна заплата е много ниска. Ниската работна заплата ще съответствува на липса на енергия у работниците. Въпреки високата норма на печалбата капиталът при това се натрупва бавно. Населението не се увеличава, а работното време, което продуктът струва, е голямо, макар че заплащаната на работника работна заплата е малка”

(Маркс, “Капиталът”, т.III, с.266, удебеленият шрифт е мой - Т.Б.)

Ето защо имаше липса на енергия у работниците, за която толкова се чудеха нашите фарисеи. Защото й отговаряше ниска работна заплата! Банална истина, която и неграмотният знае. Ето защо и досега населението не се увеличава, а се топи като сняг, т.е. нацията старее. Ето защо беше дълъг работният ден и тежък трудът. Ето защо и продуктът струваше скъпо - тъй като работното време беше голямо и непроизводително. Затова и днес “със горест тиха България зловещо киха”[15].

“Грижата за човека” се прояви за пореден път когато нашето тъй мило Народно събрание реши през 1985 година работниците със заплата 120 лева да бъдат освободени от данъци върху работната заплата. Какво внимание, какъв алтруизъм! Изключително великодушие и човеколюбие! По този начин тези работници вече напълно отговаряха на категорията пролетарии - бедняци, които не плащат данъци, защото нямат нищо свое, освен децата си, които задължително трябва да дават във войската! А иначе грижата към човека е съвсем друго нещо!

Безизходицата в теорията, умственото безсилие в научното търсене или по-скоро опитът да се представи държавната собственост като обществена, а чрез нея и държавният капитализъм да се замаскира като социализъм, създаде “оригиналната българска постановка”, както пишеше във вестниците, за “държавата-собственик и колективът-стопанин”. Обаче “новите” теоретически постановки бяха преписани от старото римско право. Това беше пекулий! Чрез стопанисването, чрез владението, а не чрез собствеността, се насърчаваше симулацията за “самоуправление”, илюзията за известна самостоятелност. Това беше пекулий, но и вид концесия! А тя пък е форма на фискален монопол!

Робското положение на работническата класа, отчуждението, безпътието наложиха носталгията по миналото със своя строг морал, спомени за българи от старо време. Оказа се, че “в съвременния век е вече неуместен на нашите деди моралът всеизвестен”.[16]

Вероятно за външен наблюдател е учудващо, че при такова безправно положение работническата класа носеше робския си ярем без никаква съпротива, без да окаже никакво противодействие. Не защото не искаше. Тя просто не можеше. И това не бе случайно.

“Народната държава” е идеологическата платформа на държавния капитализъм, обикновено представящ се в своята превърната форма на народен социализъм. “Народната държава” е толкова удобна, в същност най-удобната, за провеждане на капиталистическата експлоатация. А народният и идентичният с него национален социализъм, както е известно, се нарича още фашизъм!

“Народната държава” бе използвана дълго време с пропагандна цел, но не в полза, а в ущърб на работническата класа. Тя бе лъгана, че социализмът е “общонародно дело” и тя вярваше дълги години на тази лъжа. Защото българските работници искаха и още искат социализъм. Работниците мислеха, както им се внушаваше, че строят социализъм, че изграждат “развитото социалистическо общество”. Ето защо, въпреки тежкото си положение, работническата класа не прояви никаква съпротива. В подкрепа на тази илюзия бе изфабрикуван един “високоотговорен” документ - Програма на БКП, приета “единодушно” на “историческия” Х конгрес. Една програма, която само за 10 години бе вече остаряла, само 10 години по-късно вече бе нереална и невъзможна, неосъществена и неосъществима по нито една нейна точка! Програма, в която най-добре се отразява разминаването между желано и действително, пропастта между думи и дела. Приемането на тази Програма бе съпроводено от такава еуфория, от такъв голям пропаганден шум, че представляваше един малък Никейски събор, на който не християнството, а комунизмът се издигаше в ранг на държавна религия. В тази Програма работниците можеха да се радват на установено равенство:

“Различията между обществените класи и групи намалява дотолкова, че по своята социална структура социалистическото общество застава пред прага на социалната еднородност” (Програма на БКП, Партиздат, с.44).

И така - още от 1971 година ние бяхме пред прага на социалната еднородност! А-ха и да встъпим в комунизма! Идилия! Такава социална еднородност в държавата, такова единство в класовото общество, проповядваше фашизмът.

  Тази дума стряска. Но тя е истинското име на политиката на “железни завеси”, на тоталното обезличаване на личността. Тази дума и сега предизвиква буря от възмущение сред почтените господа на съвременния “народен” социализъм. Как е възможно - та нашето общество, казват те, нямаше нищо общо с фашизма, то не бе фашистки райх. Не бе ли?

А т.нар. “сталинизъм” какво е?

В епохата на “гласност и демокрация” ни заляха с факти за Сталинския деспотизъм и неговата неограничена еднолична власт. А това е само върхът на айсберга.

Как иначе да наречем физическото изтребване на милиони хора, неудобни на режима? Нима концлагерите в Сибир са по-долно качество от тези в Бухенвалд и Дахау? Защо от врагове през 1939 година Сталин и Хитлер стават едва ли не приятели, разделяйки си Европа?! Сталин - той бе “Великият вожд”, Водачът, какъвто бе в Германия Хитлер - Фюрерът!

До неотдавна обаче искаха да ни убедят, че всички тези изстъпления и репресии са характерни само за онова време и че се дължат на волята на една личност, в случая Сталин, а не на цялата политическа система с нейното икономическо и идеологическо съдържание. Хитлер и Сталин са продукти на системата, а не обратно - системата да е продукт на тях. Те, двамата, не биха били възможни, ако нямаше условия за това - Държавата, срастната с едрия монополистичен капитал, да застане зад тях, да ги издигне и поддържа докато са удобни. По подобен начин “велик” е станал много по-рано и Наполеон!

Страхът да се признае цялата истина, страхът да се назове миналото с точното му име - това е страх, наследен от тези години. Защото призна се дори научно, че отшумелият вече политически сезон беше тоталитаризъм. Но това е половината истина. Никой още не е признал или доказал, че това беше фашизъм, а не социализъм! Как би се появил и развил сталинизмът, ако нямаше подходящи условия за него?! А за подобните “уклони” при Брежнев само се намекваше, за да не се признае, че в действителност никога не е имало социализъм. Затова неговото време дипломатично бе наречено “времето на застоя”. Така, след всяка глътка въздух на нова демокрация от някое “преустройство”, следваше потапяне и дълъг период на застой. Живот в (стара) подводница - опасен, тежък и кратък! В ограничено пространство, време и въздух! След Ленин перископа хвана Сталин, след Хрушчов - Брежнев. И ако Хрушчов бе малоумен шут като Клавдий, нима Брежнев не бе Тиберий?!

След Сталин всеки следващ цезар обвиняваше предшественика си в култ, за да стане самият той такъв. Един култ само сменяше друг. А култът е възможен само в религията. Комунизмът беше превърнат в окултна наука със заклинателен характер, в религия, в друг вид вероизповедание. Освен будизма, християнството и исляма, той беше нов вид световна религия. Религия, от която, както обикновено, добре се печели! Предназначението на попа е да разпространява (и да спазва) морала на вярата. При свеждането на комунизма до окултизъм, при превръщането на социализма във вяра, ролята на партийния секретар не бе по-различна от тази на попа - той трябваше да се занимава не с научни, а с моралните принципи на вярата, които можеше и да не спазва! Религиозният култ - това е нещастието на човешкия род. Поради невежеството си народите винаги са възприемали своя водач не като пръв сред равни, а като бог сред стадо!

Поради невежеството си така бяха възприети от милиони тълпи и Хитлер, и Сталин. Прави впечатление, че повечето авторитарни режими са се оглавявали от умствено ограничени хора, но с патологично властолюбие, хора с беден и дори празен умствен багаж, но с безскрупулни амбиции, интелектуални инвалиди, но болни маниаци. И ако фашизмът на Хитлер е открита циничност,то фашизмът на Сталин е цинична прикритост!

А какво в същност накратко е фашизмът? (Накратко, защото той не е главна тема на това изследване.)

Икономическата му основа е сливането на държавата с едрия монополистически капитал, т.е. държавният монопол на капитала. Той е държавномонополистически капитализъм, който в наше време се оказа в своята завършена, последна фаза - фазата на абсолютен монопол. Той е империализъм с всички свои характерни черти, а в наше време - дори и свръхимпериализъм, мегаимпериализъм. Той е крайна, висша степен на сливане на банковия с промишления и търговския капитал в монолитна финансова олигархия, с достигната връхна точка, последна степен на централизация на капитала в един-единствен център.

Политическата основа на фашизма е сливането на законодателната, изпълнителната и съдебната власт в един център - най-голямото зло за една държава, според Монтескьо. “Ако законодателната и изпълнителната власт са съсредоточени в едно лице или учреждение, свобода не може да има...

Не може да има също така свобода, ако съдебната власт не е отделена от законодателната и изпълнителната”[17]

По този начин политическата надстройка представлява “пломба” с дебело бетонирани плочи, брониран бункер от плътното срастване на Парламент, правителство, Върховен съд и партия, които е невъзможно да бъдат разчленени по функции и субекти като така е жестоко задушена и отстранена всяка форма на критика и свобода - на личността, на мисълта, на словото.

Така че само върху тази благодатна почва на властта израстват уродливите форми на еднопартийната политическа система, която в своята латентна форма, т.е. в отсъствието на организирана съпротива на работническата класа, представлява един тоталитарен полицейски режим. И едва при явна форма на организирана класова борба фашизмът смъква маската си и се проявява вече като “открита диктатура на крайнодесния реакционен финансов капитал” (Г.Димитров). В тази връзка трябва да отбележим, че диктатурата (демокрацията) на работническата класа не отрича многопартийната политическа система в държавата. Напротив, дори в известно отношение тя има нужда от нея, за да остане вярна на своите принципи. Защото “разложението на всяко управление почти винаги започва с разложение на неговите принципи”[18]. Партията на работниците има необходимост от други партии като странични огледала - за да запази своите принципи.

Идеологическата подплата на фашизма е дребнобуржоазният мироглед в теорията за “народната държава”, чрез която социализмът от класов става народен (национален). “Народната държава” е винаги полицейска държава, в нея насилието се изразява в произвол. Този произвол на тоталитаризма бе узаконен много предвидливо не само в прословутия член 1 на Конституцията, но и в теорията - в Програмата на БКП, където бе записано:

“Държавната принуда се запазва срещу всички лица, които преминават към открити или прикрити форми на борба... “

(Програма на БКП, с.97, удебеленият шрифт е мой - Т.Б.)

От тук става ясно, че държавната принуда ще се проявява вече не като класова принуда, а като насилие над отделната личност. Още тук е узаконено полицейското преследване на личността, именно това е параграфът, по който законно са нарушени правата на човека. Така че тоталитаризмът, за да бъде практика, преди това е добре обоснована идеология.

С други думи, фашизмът навсякъде има стремеж към класово “единство”, към абсолютизъм, монополизъм, към униформено уеднаквяване на всички различия - и в икономиката, и в политиката, и в идеологията. Фашизмът не е всяко нещо поотделно, а всичко това заедно. Фашизмът е рожба на държавномонополистическия капитализъм и империализъм. Фашизирането на обществото е резултат от фетишизирането на Държавата. Фашизмът е продукт на обожествяването на идеята за Държавата в условията на развития монополистически капитализъм, той е идеализиране на Държавата в съвременния капитализъм.

Това е същността на фашизма. А като явление той може да се прояви и като национализъм, и като антидемократизъм, и като антикомунизъм, и като расизъм, и като антисемитизъм поотделно или заедно, изобщо - като държавен тероризъм, а дори и като национален нихилизъм, стига това да удовлетворява олигархическата върхушка, т.е. фашизмът може да приема различни форми и образи - “предфашизъм” (авторитарна система), “начален фашизъм”, “нормален фашизъм” (италианският), “краен фашизъм” (германският) и дори “комунизъм” (съветският).

Тоталитарният режим намира израз в политическата “профилактика”, в предварителното полицейско издирване и “съветване” на иначемислещите, на отделни личности като лов на вещици - все в името на демокрацията и спокойствието на гражданите. Полицейският надзор се занимава още “и с превантивна работа за предотвратяване на престъпленията и закононарушенията”. (Програма на БКП, с.97)

Така дори борбата за комунизъм може лесно да се заклейми като тероризъм или екстремизъм! “Тук всичко се върти около две или три идеи и нови идеи не са необходими”[19]. Така методично и сигурно се приспива съзнанието на обществото и само кратуната на Суифт би помогнала за събуждане от дълбокия сън, от летаргията, обхванала това общество. “Докато принципът на деспотическото управление е страхът, неговата цел е спокойствието ; но това не е мир, а мълчание на гражданите... “[20].

Действително, основен принцип на деспотизма е страхът - страхът, сковал душите. Тоталитаризмът е “едно управление, където не се разрешава да изпитваш други чувства, освен страх”[21], така че гласността е лукаво манастирско шушукане, където “деспотизма е, така да се каже, натурализиран”[22] и където за отделния човек “неговата сигурност зависи само от неговото нищожество”[23]. Един режим, наложил у нас към тежкото данъчно бреме и данък върху остроумието, песните и смеха, превърнал почти цялото общество в “безлична маса съсипани бедняци”[24]. Тоталитаризъм, представян като... колективизъм! А всички противници на този режим се анатемосваха като “врагове на социализма”! Ако някой се осмелеше да иска властта на Съветите, той беше принуден да следва съветите на Властта! За тази цел беше изграден мощен апарат от джандаре, пожарникаре, доброволни отряди и цивилни копои на властта, “че на царщината й трябват солдати”[25]. Превърнаха ни в държава, “дето всяка мишка се намира под полицейски надзор”[26]. Така се създаде едно общество на страха, като онова общество на Луната, в което половината граждани доносничат на властта за другата половина[27]. Едно общество, в което няма таланти, има само поклоници! Общество, основано на страха и кефа! Общество, натъпкано в затвори, лудници и барове! Общество, в което мисълта е разпъната на кръст! Едно социалитарно, но не и социалистическо общество, в което “всеки чиновник е везир”[28]!

Цинизмът на тази система беше в това, че тази тирания беше представяна за свобода, дори нещо повече - за социализъм! А “народът, който търсел демокрация, за свое голямо учудване не я намирал никъде”[29]. при толкова много “преустройства”. За 40 “свободни години” на “народна власт”, “отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство”[30]. И ето - дойде 10 ноември 1989 година! Какво се случи?

Селският тъпан, водил 33 години България към пропаст, спря да проглушава света с думтенето си! Небивал възторг, опиянение и радост! Още един период на тоталитарно мракобесие приключи. Един период на общо равнодушие и жалко овчедушие завърши. Един народ въздъхна с облекчение и надежда! Този народ, който изтърпя униженията на робството на чужда власт, до тази дата беше принуден да търпи робството на униженията на “своята” власт. Никога преди и след тази дата (освен Освобождението) у нас не бе наблюдаван такъв всеобщ ентусиазъм. Такава омраза към свой управник българският народ в новата си история надали някога е таил. Този парвеню с непрекъснато менящия си антураж беше цяло нещастие и истинско природно бедствие за България, довел я до разруха, до трагедия, до трета национална катастрофа. Индивид с извратена жажда за власт, съчетана с несрещана простотия и скандално невежество, той беше срам за наший род! Защото “абсолютен автократ-тъпак е сто пъти по-лош и от дивак”[31]!

Този жалък епигон на големи диктатори, този културен изтърсак начело на умен народ, с жестокост и злоба искаше да остане вечен, като отприщи “многоликото зло беззаконие”[32]. Нищожество, мислещо се за величие! “Да мразят, но от мен да се страхуват” - любимият цитат на Калигула, беше мото на неговото тоталитарно управление. Старата истина, че “безкрайно малките са безкрайно горделиви”[33], се потвърди за кой ли път. “Стратег” и “архитект”, той бе “опората, подкрепата и героят на българите”[34]. Живият образ на бай Ганьо Балкански, той беше твърдо убеден, че “не трябва да изсушава мозъка си с такова празно учение”[35] като марксизма. Освен това, “той овладя умението да говори, без да се слуша какво казва и усвои до съвършенство изкуството да бъде негоден за нищо”[36]. Подобно на Сталин и Брежнев, “когато деспотизмът не беше в сърцето на този човек, той беше в главата му”[37] и само “в насладата да се командва вижда единственото благо в живота”[38]. “Съдбата него двойно надари : ума му взе и даде му пари”[39].  Той - “Великият вожд”, шаманът на племето българи, нашият Живурков, наложи с обкръжението си приживе и посмъртно много години “една необуздана и безгранична алчност, която осквернявала и опустошавала всичко ; за нея нямало нищо ценно и свещено”[40]. Той бе една политическа гнида, изпълнена с онзи оптимизъм, който “е един вид бяс, бесът да поддържаш, че всичко върви добре, когато всичко върви зле”[41]. Но дойде и краят му : този властолюбец така, както бе дошъл - с преврат и “култ към личността”, така бе и изгонен, бе смъкнат като най-голямата деформация на социализма - със старо одеало и скъсани чорапи!

За съжаление този надарен народ - българският, не може да случи на управници от своето Освобождение до наши дни - повече от 120 години! Защото за 33 години власт този безскрупулен тип се беше възпроизвел в хиляди копия, беше се клонирал успешно в лицето на всички свои приемници, застанали начело на държавата от 10 ноември 1989 год. насам. А безскрупулните клонинги надминаха оригинала си - за България настъпиха най-черните дни, дни на разпад, унижение и агония. Клонингите, създадени от матрицата на социализЪма, вече мутанти, бяха насочени да обслужат нещо като демокрация, нещо като свобода, нещо като нищо на света!

Като мрачен и злокобен парадокс от своето възникване до днес, социализмът претърпя ужасни и ужасяващи метаморфози. С името на най-хуманното учение - социализма, бяха извършени най-зловещите и гнусни престъпления спрямо човечеството. Национал-социализмът на Хитлер създаде Освиенцим и Майданек, а народният социализъм на Сталин - ГУЛаг и Колима! А двата заедно погребаха 50 милиона души!!! Но с това бедите не свършиха, с това трагедията не спря. Напротив! Тоталитаризмът, съдържанието на фашизма, се засили още повече. Така нареченият “култ към личността”, поклонението пред “Великия вожд”, бе единствено присъщ само на “социалистическата” система. Един култ сменяше друг и така - до края на века! Антидемократични режими на азиатски деспотизъм и нечовешка тирания - за всичко това виновен бе “социализмът”!

В Китай великият мандарин Мао Дзе-дун започна скокове на “културна революция”, от която китайците едва сега започват да се съвземат. Той осъществи социално равенство - облече всички в еднакви дочени униформи! Негов съратник в Северна Корея беше Ким Ир Сен и то добър съратник. И до днес тази система си остава там недосегаема като вожда си и сина му, а в Камбоджа главорезите на Пол Пот изтребиха собствения си народ!

В СССР репресиите на Сталин бяха затвърдени и продължени при Брежнев. При него се появи теорията за “малкия човек” с неговата “малка правда”. Човек не можеше да не се просълзи от умиление като видеше с каква бащинска загриженост “големият човек” обсъжда проблемите на “малкия човек”. Чаплин и Брехт създадоха много преди него образа и мястото на малкия човек в един безправен свят. Но малкият човек като критика, а не като демагогия, както при Брежнев. Немският фашизъм го нарече направо непълноценен човек!... До каква степен е било закрепостяването и феодалното безправие на “малкия човек” доказа преустройството на Горбачов - полагането на нормална буржоазна демокрация предизвика истински фурор и аплодисменти. Това беше отменяне на крепостното право в Русия за втори път - в края на ХХ век! “Погледнете, моля ви, с каква ловкост московското правителство гледа да се измъкне от деспотизма, който тегне над него даже повече, отколкото над самите народи. Премахнати са цели военни части; смекчени са наказанията за криминални престъпления ; учредени са съдилища; законите започват да се опознават, народът бива просвещаван. Но има, изглежда, някакви особени причини, които отново ще го хвърлят в нещастието, от което то иска да се измъкне”[42]. Картината от 1760 година бе поразително същата и през 1990! Нищо ново под Слънцето!...

Ето защо се случиха събитията в Унгария през 1956 година, в Чехословакия - през 1968, в Полша - 1980. Ето защо народите се надигнаха и отхвърлиха в цялата “социалистическа” система диктата на “номенклатурата”. Ето защо и малкото разкрепостяване се въздигна у нас като свобода и голяма демокрация. Наистина, след абсолютизма демокрацията вече пристъпи плахо, но значи ли това, че тя е за всички? Полицейски терор и насилие, диктаторски режими, страх и преследване - това ли е истината за социализма? Довчерашната истина - да, но не и за социализма!

Бурният ХХ век беше век на фашистки диктатури. Освен световната “социалистическа” система в Европа и Азия, гъмжеше от такива и в Латинска Америка, макар и не под лозунга за социализъм. Затова борбата във всички тези страни се свеждаше до борба за либерализиране, за възстановяване на нормална буржоазна демокрация или за социалдемокрация. Но борбата оттук нататък, т.е. борбата за социализъм, още не е поведена. Защото до днес все още не бе отговорено на въпроса : все пак що е социализъм?

Това, което стана в края на века в “социалистическите” страни, беше смъкване на тоталитарни режими, т.е. номинално фашизмът в Европа бе окончателно съборен не в 1945, а в 1989 година! Макар че реално той тлее по целия свят. Това, което стана в Централна и Източна Европа от 1989 година насам, е просто възстановяване на обикновените нормални капиталистически права и свободи. Това, което стана в Съветския съюз, България, Унгария, Полша, ГДР, Чехословакия не е връщане от социализъм към капитализъм, както си мислят не малко хора, а преход от една форма на капитализъм към друга - по-прогресивна, от една форма на буржоазно управление към друга - по-демократична. Но както до, така и след “преустройството”, работната сила продължава да си бъде стока, а работническата класа - лъгана и експлоатирана. Социализмът може да бъде реалност само при власт на работническата класа и в никакъв друг случай! Защото във всеки друг случай вечните за капитала проблеми - безработица, инфлация, външни дългове - никога нямат решение, а продължават да предизвикват само смяна на едно правителство с друго, което се оказва също така безпомощно да се справи с тях, както и предишното.

Мечтата на народите - свят без оръжия, свят без войни - въпреки всякакви инициативи, стратегически или не, е само утопия при съвременното съдържание на Държавата. В наше време Държавата е най-голямата, най-мощната престъпна организация за непрекъснат грабеж на обществен труд. Държавата днес е мафия, в която основен принцип е законът омерта - “който не мълчи, умира”! Сега Държавата е крайна фаза на организираната престъпност. Тя е “едно съзаклятие на богатите”[43], където поради “съдебната астрология”, “при всички случаи силният виновник излиза чист за сметка на слабия невинен”[44]. До днес класовото общество представлява власт на едно семейство, поделило си държавата като частна собственост!

Съвременната епоха - епохата на мегаимпериализъм - е характерна с това, че империализмът е само на по-висока степен, че е войнстващ глобализъм. Защо?

Защото концентрацията на капитала достигна небивали размери, а монополизирането (централизацията) му позволи една незначителна на брой национална финансова олигархия да притежава цялата държава, а от Капитолия - и целия свят! Докато в западната капиталистическа общност имаше все пак конкуренция между концерните и банките, то в източноевропейската цялата държава беше един концерн и една банка! Нещо, което никога не е било в капиталистическия свят - дори по време на империализма, описан в 1916 година от Ленин. Това позволи да се осъществи огромен износ на капитали - в бедните развиващи се страни, завладени икономически като колонии, натрупвайки тежки външни дългове. Двата съвременни тирса на императорска власт - Световната банка и Международния валутен фонд - са в ръцете на американския империализъм. Нарастващият износ на капитал наложи неговото движение да се освободи от всякакви национални бариери. За свободното движение на капитали между отделните страни бяха създадени разни икономически съюзи - Общия пазар, СИВ и др., а по-късно и Европейския съюз като трети световен център.

Това абсолютизиране на монопола в държавата доведе до невиждани размери на паразитизма и загниването на този начин на производство - държавномонополистическия капитализъм в своята висша, крайна степен, което наложи необходимостта от едно неосъществило се “преустройство”. А паразитизмът в “нова Европа” с допълнителната нова администрация на Европейския съюз сам ще докаже гнилостта и на тази система, която неизбежно ще се срути под собствената си тежест, както стана с източния блок.

Освен това, подялбата на света между великите държави, разделянето на сферите на влияние, борбата за пазари, през този век след Октомврийската революция се провеждаше вече не от няколко, както през 1915-16год., а само от две велики сили, две свръхдържави - САЩ и СССР. За тази цел се отделяха астрономически суми за въоръжаване, непознати при по-раншния империализъм. В края на века САЩ остана една-единствена свръхсила и с това се стигна до апогея на империализма и неговото разпределение на пазарите. САЩ остана единственият световен жандарм на “новия ред”!

Милитаризмът, като форма на проявление на империализма, се развиваше усилено, въпреки всички приказки, преговори и известни съкращения на войски и арсенали. Руската империя (а и Куба) се опитваше да разпространява “комунизъм” със силата на оръжията си до 1985 година, до идването на Горбачов - като “износ на революция”. Но тази военна доктрина изтощи до край и без това хилавата й икономика. Не случайно СССР бе наречен военен гигант на икономическо джудже. В същото време ни убеждаваха, че той отделял за военни разходи в 1988 година само... 33 милиарда рубли срещу 300 милиарда долара на Щатите. Черен хумор! Цялата военна империя да се крепи само на една съмнителна в достоверността си сума! Просто смешно, както се изрази един руски журналист[45]. Смешно, защото не беше вярно. Защото, ако САЩ имат и военна промишленост, то на СССР промишлеността беше военна! Ако американският империализъм се дължи на военно-промишления си комплекс, то съветският бе израз на промишлено-военния си комплекс. Не че американският империализъм е нещо добро, а просто съветският до 1990 година не бе по-малкото зло! Смяната на кабинета, “преустройството” - това в общи черти наподобяваше “новия курс” на Рузвелт, сменил, изместил през 1933 година “сухия режим” на Хардинг. Горбачов смени “сухия режим” в икономиката и въведе “нов курс” - “ново мислене” в политиката. “Новото политическо мислене” за СССР през 1985 година беше това, което бе “новият курс” в САЩ от 1933г. Но те нямат нищо общо със социализма. Това бе просто смяна на един правителствен екип с друг в рамките на същата капиталистическа система. Това бе реформизъм, а не “тиха”, “безкръвна революция”, както се изтъкваше тогава. Такава революция няма - безкръвна, тиха или нежна! “Новият курс” на Горбачов - това бе една по-чиста и разумна политика, една по-реалистична политика, ограничаваща, а някъде и отстраняваща най-грубите форми на руския империализъм. Горбачов обаче се оказа не само последният утопист на социализма, но и неспособен държавник, щом позволи държавата му да се разпадне с лекотата, с която сипа пепел и на социализма.

Римският мир бил плод на насилие. Съвременният мир също е плод на насилие - където и когато го има. Мирът е висше благо за народите, но как ще се живее в бъдеще в такъв мир - на класово насилие на капитала? Обединяване в една-единствена световна империя? Точно такива са след края на “студената война” амбициите на САЩ - другата империя на злото! Quo vadis, homuncule?[46]

Ако бъде спасено от ядрения кошмар, как ще живее човечеството по-нататък в клещите на Държавата? Та оръжията стават все по-мощни, по-опасни и навяват все по-голям ужас. Управляемият ядрен синтез ще развихри необикновено много въображението в това отношение Войни има винаги, защото има Държава и ще ги има, докато не се промени и отмре Държавата. Ето защо човек не се научи да не убива нито след Първата, нито след Втората и е винаги готов за Трета световна война. Войната е краен, брутален и най-дивашки израз на насилието на Държавата.

 “Война! Тя винаги е предстояща.

Но революцията от гнета,

единствено ще спаси света”[47]

Още Платон е открил правилото, че търсенето на истината се свързва в обратна зависимост с намирането на удоволствията. Развихрянето на удоволствията, превръщайки ги в потребителщина, потопяването в консуматорството, стеснява пътя към истината. В наше време Капиталът, използвайки развитието на научно-техническата революция, иска да създаде едно общество на “потребителския рай”, общество на масовото безразличие, едно военизирано, технотронно общество без работническа класа, като по този начин всеки човек се обезличи като бурма на една военна машина, наречена Държава! Капиталът иска да се заличи полярността между работническа класа и държава и да създаде “единно”, монолитно, “безкласово” общество. Както по времето на Маркс и Енгелс, така и днес се въдят разни “теоретици”, които искат да ни убедят, че капитализмът е вечният икономически строй или поне, че е най-добрият, сравнявайки го с недъгавостта на отминалия “социализъм”. Социализмът се оказа Гордиев възел, сложно заплетен икономически, политически и идеологически. Той и досега е научно неразрешим въпрос за всички казионни професори, въпреки техните напъни, заели се като средновековни теолози да бранят вярата, а не Бога, и то така, че социализмът до неотдавна служеше безотказно като опиум за бедните, както някога религията. Религията обаче иска да промени съзнанието без да променя битието. Науката променя битието, а с това и съзнанието. Ако християнството е учение за подпомагане на бедността, то марксизмът е учение за ликвидиране на бедността. Социализмът беше превърнат от наука в утопия и затова той беше енигма, египетски йероглиф, по-точно - Розетски камък. Нашият отшумял “реален социализъм” като Троянски кон нанесе такова тежко поражение върху социалистическото учение отвътре, каквото то никога не помни и не познава в своята история, поражение, каквото то не е получавало дори и при най-яростните и най-злостните нападки отвън. Най-грозните социални дрипи сега се пришиват на социализма. Моделиери дал Бог - нищо обратно не им е чуждо! Социализмът бе превърнат в плашило, в дрипаво чучело, с което се плашат големи деца - нарочен бе като най-голямото зло! А от две злини човек винаги избира по-малката. В ХХ век минахме през една форма на утопичен социализъм, който на съвременния етап бе просто капитализъм. Пред този “социализъм” западният капитализъм наистина беше за предпочитане - той наистина беше по-малкото зло от източната си разновидност. Но тази най-мащабна социална лъжа даде повод и “основание” на невежите да се смятат за по-умни и от гениите. Сега всеки лаик със самочувствието на познавач за щяло и нещяло “отхвърля” Маркс и Енгелс! Без дори да е смръкнал малко библиотечен прах! Без да е стигнал дори до пеша на тези титани! “Обущарю, ти за обувките съди! ”