ГЛАВА ТРЕТА

 “ОБЩОНАРОДНАТА ДЪРЖАВА”

Един велик философ беше отбелязал, че всяко велико учение търпи три фази. Първо го посрещат с убийствено мълчание, след това - с бясна критика, и накрая го нагаждат към “новите условия” добронамерени ученици и го извращават така, че и създателят му да не може да го познае, ръководейки се от неизменния принцип, че всеки принцип може да се изменя! “Чист изворът на истината дава начало на река, но помътнява” [1] .

 Марксизмът, като връх на всички социални учения за всички времена, не направи изключение. Изглежда именно заради величието си. Като лепкава тиня, като полип, впил се в марксизма, се роди и доби право на живот опортюнизма. За борба с това имаго бе създадена Ленинската партия на болшевиките. Затова тя бе наречена и партия от нов тип - заради твърдото и докрай отстояване на принципите на марксизма и запазване на чистотата му, за борба срещу всевъзможни негови извращения и всякаква нечистоплътност. А точно в това пък е и цялата тайна на нейния успех - осъществяването на Октомврийската революция.

Но днес отново са валидни думите на Ленин за великите революционери - след тяхната смърт имената им, превърнати в “безвредни икони”, се прославят само за “утеха” на потиснатите класи, поради щателната обработка на цялото учение от сдушили се кариеристи. Тези думи на Ленин се отнасят и за самия Ленин. Нямаше по-големи политически мошеници от тези, които биеха камбана, че в “новите условия” доразвиват Ленин! Наистина, странна е съдбата на всеки революционер - приживе е преследван като държавен престъпник, след смъртта си става литературен герой и/или туристическа атракция.

В своята еволюция този клан - опортюнизма - никак не е променил своя нрав, а мени само козината си.

Опортюнизмът е начин на приспособяване на дребни хора към велики идеали, опит да се превърне марксизма от учение на революционери в хранилка за дребни буржоа, метод за превръщане на обществените интереси в частни, както и за представяне на частните като обществени, средство за извличане на максимална лична изгода при полагане на минимални усилия.

Основното извращаване на марксизма е винаги по неговия фундаментален въпрос, по същността на научния комунизъм - действителното признаване на диктатурата на работническата класа. Тъй както през 70-те години на Запад се разпространи мита за “народния капитализъм”, така и у нас бе въведен мита за “народния социализъм”. Но сугестията е винаги една и съща. При всяка “народна” власт - от “народния капитализъм” до “народния социализъм” - най-голямата илюзия, която се внушава на потиснатите класи е, че народът е суверен, т.е. че целият народ властва над самия себе си! В това отношение дори в ерата Интернет дори Джон Кенет Голбрайт прави марксистки заключения :

“На младите се внушава, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа” [2] !!!

Старите вече си знаят, че това не е така!

Мечтата на всеки опортюнист от Ласал и Прудон до наши дни е сладникаво да представи социалистическата държава не като диктатура на работническата класа, а като някакъв вид “народна държава”. Един Бернщайн, например, смята, че трябва “да отнемем на думата диктатура истинското значение и придадем някой друг отслабен смисъл” [3] . Един Бернщайн си мисли, че “демокрацията означава по принцип премахване на класовото господство, ако и да не означава фактическо премахване на класите” [4] . Как чудесно звучи! Колко приятно гали ухото! Остава и да беше вярно! Това, ако не е наивност, си е чиста демагогия, завършено лицемерие!

Класиците на комунизма отдавна са изяснили този въпрос. Това е стар спор - още от възникването на марксизма. И въпреки това в “победилия социализъм” верните “марксисти” отново по същия, по стария Ласалов начин, “доразвиваха” учението на Маркс, Енгелс и Ленин така, че пак да стигнат до тази невъзможна, несъществуваща и утопична държава, до тази платонична идеална държава. Все пак историята също има място за отпадъци и тя помита всеки боклук, когато му дойде времето. ”Времето открива истината.” [5] .

Класиците превърнаха чрез диктатурата на пролетариата социализма от утопия в наука. В наше време “другарите” превърнаха социализма от наука в утопия - пак чрез диктатурата на пролетариата!

Как стана това?

През 1971 година Българската комунистическа партия записа в Програмата си:

“Държавата на диктатурата на пролетариата прераства в общонародна държава.”

( Програма на БКП, Партиздат, 1985 г., с. 44 )

По този начин само с един жест бе отхвърлена de iure диктатурата на работническата класа, само с един замах тя загуби своето правно, законно основание, тъй като нямаше и de facto никакво икономическо съдържание. Понеже не съществуваше като икономическа система на практика, диктатурата на работническата класа трябваше да бъде отречена и на теория. И тя бе отречена на теория, за да не съществува и на практика.

Енгелс в “Анти-Дюринг” с пределна яснота обяснява дали, кога и защо може да съществува “народна държава”. Той посочва, че тя е оправдана само в агитационен смисъл и то временно, т.е. само когато работническата класа е в опозиция, но не и когато е на власт! Тя е оправдана донякъде само в пропагандно отношение и то само в определени периоди на класова борба на работническата класа, но в научно отношение е напълно несъстоятелна. Действително, в борбата на работническата класа понякога се налага тя да се съюзи с други класи срещу някакъв общ враг, например фашизма или национален потисник, под лозунга за народна държава. Но след отстраняването на този общ неприятел, “народната държава” веднага се разпада на съставящите я класи. Така че “народната държава” е фикция, тя има мимолетен, краткотраен и поради това - въображаем характер. В своя строг смисъл на класов инструмент практически тя е безсъдържателен софизъм, пълна пошлост, рожба на умствена слабост. Няма такава държава! Ако е държава, тя не е народна! Ако е народна, тя вече не е държава! Държавата е насилствен институт за социална несправедливост от две основни класи, които са основни, защото са враждуващи. Ето защо, когато говорим за държава, основните й класи, които я оформят, не могат да бъдат приятелски, както бе прието у нас, просто защото не могат да съчетаят в едно коренно противоположните си класови интереси като интереси на целия народ. Всеки народ, затворен в държава, се дели на класи. Марксизмът затова е революционно учение, защото е насочен към коренна промяна на Държавата. Той е удар както срещу частната собственост, така и срещу Държавата, не толкова срещу частната собственост, колкото срещу Държавата!

Вярно е, че с Декрета за земята, както и с редица други документи на Ленин, се установява “общонародна собственост”, той говори за “общонародна кооперация” и т.н. Наистина, странно и озадачаващо звучат точно от Ленин думите му непосредствено след революцията за собствеността и властта като... народни! От същия Ленин, който преди революцията неуморно се бори срещу “народната държава” и е неин непримирим враг. Същият Ленин, който само два месеца по-рано в гениалното си произведение “Държавата и революцията” срива из основи “народната държава”, още от първия ден на революцията обявява... общонародна собственост върху земята!

Странно и озадачаващо е, ако не се вземе предвид цялото му творчество, както и конкретните исторически условия, ако се изпусне из очи цялото комунистическо учение, целия революционен марксизъм. Странно и озадачаващо също толкова, колкото и, както самият Ленин припомня (пак в “Държавата и революцията”), странно е звучала дори и у Маркс същата тази “народна държава”. Разбира се, при умишлена злоупотреба на цялото учение марксизъм е много удобно да се използват тези отделни фрази, да се предъвкват и въртят те като изтъркан рефрен. Това първо.

И второ. По време на Октомврийската революция през 1917 година пролетариатът в Русия представлява една неголяма част от цялата класова структура на обществото, докато огромната маса от нея е селячество. Затова е установена работническо-селска власт, а не власт само на работническата класа. Работниците и селяните на практика са съставлявали почти целия народ. Ето защо тяхната работническо-селска власт е била наречена общонародна власт.

На 15.09.1946 г. България е обявена за “народна държава”. Освен нея и други народи се сдобиха с такава социална придобивка, държава на “народната демокрация” - Полша, Унгария, Северна Корея и др., та даже и част от Германия!...

Тази държава и в етимологично, и във философско отношение е тавтология, както, да речем, “потенциални възможности” или “реална действителност”. Известни обстоятелства - външни и вътрешни - са налагали да се направи такъв компромис, отстъпление от марксизма и пак само с агитационна цел. Тази т.нар. ”народно-демократична държава” е обявена с тенденцията по-късно, при укрепнали вече позиции на работническата класа, да премине, да прерастне в диктатура на работническата класа - и в теорията, и в практката, тъй като агитацията и ентусиазма от нея не може да продължават вечно. Но тя още не е социалистическа държава! Народно-демократичната държава като форма на диктатурата на работническата класа е вярна само дотолкова, доколкото може да положи началото, да бъде първо стъпало на диктатурата на работническата класа, т.е. държавата на народната демокрация в същност не е форма и дори по-висша степен на диктатурата на работническата класа, а точно обратното - само възможно, вероятно нейно начало. Но държавата на народната демокрация бе набедена по-късно като форма на диктатурата на пролетариата, за да може още по-късно, вече през 1971 година, тя теоретически “законно” да прерастне в още по-народна държава - в “общонародна държава”! Така че диктатурата на пролетариата не можа да просъществува нито в теорията, нито в практиката в България дори и един ден! “Народната държава” може да прерастне в диктатура на работническата класа, но никога диктатурата на работническата класа не може да прерастне в “народна държава”!

Общоприетата догма почти половин век бе, че диктатурата на работническата класа е преход от капитализма към социализма. И ако тя се приеме за преход от капитализма към комунизма, т.е. обхваща целия период на социализма, това би било абсолютизиране на диктатурата на работническата класа. Защото при социализма работническата класа изведнъж спирала да бъде само тя двигател на прогреса, а такъв двигател ставал целия народ, т.е. работническата класа заедно с чиновническата бюрокрация!

Така казваше официалната наука - именно защото диктатурата на работническата класа се приемаше за форма, а не съдържание на социалистическата държава. Версията бе, че след периода на диктатурата на работническата класа социалистическата държава във вътрешните си функции нямала повече обект за класово потискане.

Буржоазният демократ ( ретро и модерен ) в началото и края на века винаги си представя диктатурата на работническата класа само като комисар с черно яке и наган, т.е. само като политическа, но не и като икономическа система, само като орган на насилие. Но дори и само от тази гледна точка, като политическа система, диктатурата на работническата класа като класов инструмент трябва да се простира напълно през целия период на социализма. Защото винаги, докато има държава, ще има и платени държавни чиновници, изпълняващи нейната власт и затова винаги ще има необходимост тези чиновници да се подчиняват на работническата класа. С други думи, държавните чиновници ( особено висшите ) трябва да бъдат непрекъснато подчинени на работническата класа, колкото и “народни” да са те. Докато има държава, никога не може да изчезне обекта за класово насилие вътре в нея, защото обектът е самата държава!

Насилието на диктатурата на работническата класа е насочено вече не срещу буржоазията като явен класов неприятел, а като потенциален такъв, не пряко като съществуваща, видима, а като възможна, вероятна класа ; борба вече не да бъде свалена от власт, а да не се възроди отново. Ето защо диктатурата на работническата класа е необходима докато държавата отмре напълно, т.е. през целия период на социализма! Тя е необходима не само на работническата класа, а и на цялото общество - както за да събори старата, така и да не допусне появата на нова буржоазия при реалното съществуване на държавата. Ето защо е немислимо отделянето на диктатурата на работническата класа от социализма поради същата причина.

Новото при социалистическата държава е, че тя е власт на работническата класа над своята държава. Защото тя все пак е държава! Но тя вече е “полудържава”, защото, първо, не е власт над друга явна класа, а над своите чиновници и, второ, защото тя слага началото на края на Държавата изобщо, т.е. тя е отмираща.

Думата “диктатура” отблъсква. За широката публика тя се свързва с тоталитарен режим, с фашизъм, предизвиква асоциации за Хитлер, Сталин или Пиночет. Но колкото и да плаши с името си, диктатурата на работническата класа все пак е най-демократичната държава от всички възможни и е по-народна, т.е. по-близо до целия народ, и от най-”народната държава”! Отмиращата държава при социализма вече ще наподобява външно все повече една държава на целия народ, но именно защото е диктатура на работническата класа. И такава тя ще остане до края си. А когато класите се стопят и целият народ стане едно цяло, а всички народи се слеят в един народ, тогава работническата класа, престанала да бъде вече класа, няма да има необходимост от държава. Но отмиращата държава не е народна, както и “народната” не може да бъде отмираща.

Това обаче, че в наше време се злоупотребява с думата “диктатура” от понятието “диктатура на работническата класа” умишлено и злостно от управляващите крезовци, е друг въпрос. Така изключително лесно и удобно всеки комунист бива анатемосван и оплют като терорист - нещо, което няма нищо общо с великата идея, нещо, което обаче е изгодна възможност за неговото преследване и физическо унищожаване. Но както и да се използват мелодични евфемизми, каквито и фарисейски перфидни заместители да се прилагат за масова заблуда и обработка на полу- и малко образованите, за манипулиране на общественото съзнание на милиони люде, в същността си Държавата винаги ще си остане класова диктатура на една класа над всички други класи, колкото и да бъде наричана тя демокрация!

Но тъй като с думата “диктатура” от понятието “диктатура на работническата класа” умишлено се спекулира от смачкващия валяк на мощната пропагандна информационна машина на едрия капитал и огромна част от широките трудови маси се поддават на това манипулиране и веднага се отдръпват от ИДЕЯТА за комунизма, ето защо за общуване с масите в съвременното общество, в новото време, за пропагандна употреба вече ще използваме не понятието “диктатура”, а “демокрация на работническата класа”, което за нас е едно и също нещо. С тази тежка психологическа медийна война ние не можем да не се съобразяваме и да не вземем ответни мерки. Срещу диктатурата на капитала ще издигнем демокрацията на работническата класа!

Насилието на отмиращата държава в своя висок стадий няма да се изразява във въоръжени сблъсъци и полицейски кордони, а в непрекъснатото, всекидневно отрицание на себе си като държава; то ще загуби формата, а след това и съдържанието си на насилие, създало вече определена норма на поведение, начин на живот, който ще стане навик, традиция, обикновена обществена привичка. Точно тази е необходимостта от диктатура (демокрация) на работническата класа през целия период на социализма, през целия период на превръщане на капитализма в комунизъм, за да бъде той период наистина “на революционно превръщане на първото във второто” (Маркс).