ГЛАВА ВТОРА

СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ДЪРЖАВА

Истината и лъжата лежат винаги една до друга - тъй както и в Хайгейт Маркс и Спенсър лежат един до друг. Което не значи, че заедно с истината е погребана и лъжата!

За разлика от опортюнистическите ребуси, извъртания и плетеници, Ленин само в няколко реда съвсем кратко, просто и ясно определя каква трябва да бъде социалистическата държава въз основа на историческия опит на Парижката комуна и критическия анализ на Маркс.

“Особено забележителна в това отношение е подчертаваната от Маркс мярка на Комуната : отменяване на всякакви отпускания на пари за представителство, на всякакви парични привилегии на чиновниците, свеждане на заплатата на всички длъжностни лица в държавата до нивото на “работната заплата на работник”. Тук именно най-нагледно се вижда преломът - от буржоазната демокрация към пролетарската демокрация... “ ( Ленин, т.33, с.41-42, курсивът навсякъде е на Ленин ).

И още:

“Пълната изборност, сменяемостта по всяко време на всички без изключение длъжностни лица, свеждането на тяхната заплата до обикновена “работна заплата на работника” - тези прости, от само себе си разбиращи се демократични мероприятия, обединявайки напълно интересите на работниците и мнозинството на селяните, същевременно служат като мостче, водещо от капитализма към социализма” ( Ленин, т.33, с.43, курсивът е на Ленин ).

Маркс спира вниманието си именно върху тези мерки на Комуната като набляга особено силно върху тяхното значение.

“Комуната беше образувана от градски съветници, избирани от различните райони на Париж въз основа на всеобщото избирателно право. Те бяха отговорни и можеха да бъдат отзовавани по всяко време...

... Като се започне от членовете на Комуната от горе до долу, всяка обществена служба трябваше да бъде изпълнявана срещу заплатата на работник. Придобитите привилегии и представителни пари на висшите държавни сановници изчезнаха заедно със самите тези сановници... ” ( Маркс, т.3, с.308, курсивът е на Маркс ).

Наистина, от 30-те най-важни мерки, предприела Парижката комуна, могат да се извлекат 5 от тях, до които се свежда цялата промяна на едно общество, разбивайки старата и едновременно с това изграждайки новата държава. Тези мерки представляват в същност пет принципа, които са общи за всяка държава, имаща претенциите да се нарича социалистическа. Те затова са и принципи - за да бъдат общи, независимо от националното различие на всяка една от тях. Това са принципи, които изпълват и дават съдържание на социалистическата държава като диктатура на работническата класа. За прегледност ще ги подредим така :

1. Работната заплата на всички висши длъжностни лица без изключение трябва да бъде равна на заплатата на един обикновен работник, т.е. на средния работник.

2. Отменяване на паричните и изобщо на всякакви привилегии на чиновниците, особено на висшите.

3. Отменяване на всякакви пари за представителство и представителщината.

4. Пълна изборност за всеки на всички длъжностни места.

5. Сменяемост по всяко време на всички длъжностни лица без изключение.

Ето това е социализъм!

Тази е твоята “свята и чиста република”, Апостоле!

А дали до 1990 година социализмът имаше почва у нас ще стане ясно, ако разгледаме всеки един принцип поотделно. Защото естествено възниква въпросът - това през ХХ век социализъм ли беше? Това ли е социализмът в същност?

По първия принцип бе най-голямото кощунство с марксизма, водещо до чудовищно извращаване на социализма. Най-дискутираният, най-шумният и затова в същото време най-често “забравяният” въпрос сред академиците на марксизма и най-премълчаваният пред масите, въпрос, пазен в най-дълбока тайна от тях - и преди, и след “преустройството”. Принцип, заклеймен като догма! Жизнено важен въпрос за всяко социалистическо общество, отхвърлян винаги като “остарял” и “наивен”, който в “съвременните” условия не можел да се въведе. Целта, скрита зад такива увъртания обаче, е чрез различни методи и средства този принцип да се отдалечи във времето и ако не се забрави, то той да загуби “давност” и вече със “законно” основание да се обяви за “остарял” за новите “съвременни” условия. Така тази мярка на Парижката комуна се възприема от различните “идеологически бърборковци” като простащина, унижение или атавизъм. Ако не бъде атакуван още и като уравниловка, този принцип се възприема от тях едва ли не като първоаприлска шега, родена от чувството за хумор на комунарите.

Наистина ли е уравниловка обаче този принцип? Наистина ли е догма? Дали той е отживелица и анахронизъм?

Да припомним, че на времето за опортюнистите и Ленин е бил “догматик”, отстоявайки напълно и докрай този основен принцип. Ако той означаваше уравниловка, това щеше да означава, че и самите основатели на научния социализъм, издигнали тази мярка в принцип, т.е. и Маркс, и Енгелс, и Ленин трябва да причислим към идеолозите на дребнобуржоазния социализъм! Както е тръгнало в наше време и това може да излезе като научна истина!

Ето защо нека видим по-отблизо същността на този принцип. За тази цел трябва да потърсим връзката между труда на работника и труда на висшия чиновник.

Трудът на работника, т.е. производителният труд, е труд, който създава стойност, докато трудът на висшия чиновник, т.е. управленският труд, е труд, който не създава стойност. Два различни вида конкретен труд, но произвеждащи стойност, могат да бъдат сравнени. Затруднението тук обаче идва от това как да бъдат сравнени двата вида труд, когато единия от тях не произвежда стойност.

“Ала има такива обществени условия, при които... тези два различни вида труд са само видоизменения на труда на един и същи индивид и още не са отделни, затвърдени функции на различни индивиди... “ (Маркс, “Капиталът”, т.I, с.60-61).

Маркс ни подсеща, че това съпоставяне може да стане само чрез абстрактния труд, т.е. чрез изразходването на човешка енергия изобщо. Сравняването може да стане само според количеството труд, изразходван за единица работно време. Но това не може да стане чрез разменната стойност, както се сравнява производителния труд между двама работника. За да могат да бъдат сравнени двата вида съвсем различни по качеството си труд, трябва абстрактният труд да се изрази не в разменната стойност, а в отговорността. Двата вида труд могат да бъдат поставени при равни условия, само когато техен измерител е отговорността и то еднаквата отговорност. Едва тогава двата качествено различни вида труд могат да бъдат сравнявани, въпреки всички специфични различия на всеки отделен вид конкретен труд. С други думи, независимо от различните качества, трудът на работника и трудът на висшия чиновник са сложени при равни условия едва при еднаквата им отговорност от крайните резултати на своя труд, от изпълнението на професионалните им задължения.

В нашата образцова правова държава и сега безразборно се обърква, комично се смесва отговорността с напрегнатостта на труда. Напрежението, интензивността на труда се представя като... отговорност! От тук, от различното напрежение на труда, таксувано като различна отговорност, се пусна в обръщение разбирането за “висока” и, по тази логика, “ниска” отговорност, “голяма” и съответно - “малка” отговорност. Това е безсмислица! Отдавна беше наложено схващането, че служебния пост създава т.нар. “отговорни другари”. От време на време те самите доказваха нелепостта на тази титла, когато бъдеха уличени в корупция - доказваха, че никога не са били отговорни и никога не са били другари!

Когато глупостите идват от високо място, те се приемат за доказани теореми. Дори нещо повече. Това схващане съществуваше не само като теоретична формула, но и като нейна практическа основа - на отбрани лица в нашата държава се заплащаше допълнително за “отговорен труд”, “за отговорност и качество”, т.е. плащаше се така, както се плаща обикновено привилегия - без причина. Но отговорността не може да бъде привилегия. Напротив - привилегията искаха да ни пробутат за отговорност!

Само когато отговорността е еднаква в обществото, само тогава можем да кажем, че в цялото общество има отговорност на практика за всички. Това означава, че в такова общество се осъществява взаимен контрол, т.е. действуват правата и обратна връзка в опростена управленска структура без излишни функции. Взаимният контрол е най-сигурният контрол, отхвърлящ необходимостта от специален контролен апарат. Тази еднаква отговорност означава, че както работника е длъжен да отговаря пред министъра, така и министъра трябва да отговаря пред работника, т.е. че длъжностните лица са отговорни пред самите работници. Самото участие на работниците в управлението на държавата не е абстрактно понятие, както бе в утопията на близкото минало, а конкретно се изразява именно в това, че всички длъжностни лица в държавата са избирани и сменяеми по всяко време, т.е. са отговорни пред работниците, а и всички граждани, като правоимаща и равнопоставена част от обществото. Едва сега, когато са под контрола на работническата класа, длъжностните и особено висшите длъжностни лица, вече биха вършели действителна работа, а не само да имитират дейност. Контролът отдолу - от работниците (и от гражданите изобщо), не означава намеса в работата на чиновниците, а отчет за тази работа, това не е анархия, а ред и то най-добрия ред. Контролът отдолу е нужен за изчистване и недопускане на обществените недъзи, за лекуване и профилактика на язвите горе, както и обратно. Този взаимен контрол не е “намеса във вътрешните работи”, защото той означава отговорност по крайния резултат, на изхода на “черната кутия”. Отговорността при капитализма само в краен случай се проявява като съдебна отговорност, т.е. налагана с държавна принуда, докато отговорността, за която говорим, е съзнателна, т.е. изграден навик, обществено отношение, определен начин на живот.

Така, вече поставени при равни условия - еднаквата отговорност - двата качествено различни вида труд могат да бъдат съизмерими. Тъй като трудът на министъра ( на депутата или други подобни ) е сложен, високоинтелектуален труд, с по-голямо напрежение, изисква изразходване на повече енергия от труда на средния работник и гражданин, работната му сила би трябвало да се заплаща и по-скъпо. Но, когато работната заплата на министъра, според принципа на Парижката комуна, бъде равна на работната заплата на средния работник, това означава, че по-високо квалифицираната работна сила на министъра ще се заплаща по-малко, т.е. работната заплата няма да отговаря на индивидуалното количество труд, изразходвано от работната сила на министъра, а ще бъде по-ниска. Това е несправедливост! Да! Но вече с обратен знак. Това е несправедливост за малка част от обществото - висшите длъжностни лица, и затова справедливост за останалата огромна част от него. Точно в това обаче се изразява социалната несправедливост при социализма. Но всяка държава затова е държава, защото в нея съществува социална несправедливост. Иначе не би била държава. В държавата при социализма социална несправедливост също има, но тя е насочена в обратна посока. И тази социална несправедливост ще съществува толкова по-дълго, колкото е по-дълъг пътя на отмирането на държавата, т.е. колкото на по-ниско равнище на развитие на производителните сили победи социалистическата революция.

Експлоатацията винаги означава социална несправедливост, макар че социалната несправедливост не винаги означава експлоатация. Не може нито с вълшебна пръчка, нито с царски жезъл или указ да се отхвърли изведнъж социалната несправедливост, живяла хилядолетия като вътрешно присъща на държавата. Тъй като е заварено положение за работническата класа след социалистическата революция, социалната несправедливост в държавата трябва да се поеме от някого - това е нейната най-съзнателна част : работническата или комунистическата партия.

И още нещо. Когато работната заплата на министъра отговаря на средната работна заплата, това съвсем не означава, че му се заплаща и под стойността на работната сила. Напротив - това означава, че работната му сила се заплаща точно по нейната стойност. Защото стойността на работната сила се определя не от индивидуалните различия на всеки отделен работник, а от стойността на работната сила на средния работник. Така че работната заплата на министъра ще съответствува точно на стойността на работната сила, ще се определя пряко от стойността на работната сила. По този начин работната заплата на министъра ще бъде индикатор на стойността на работната сила, неин еквивалент и измерител. По работната заплата на министъра ще може да се съди за жизнения стандарт на обществото. Само така повикът за отговорност няма да е само чувство на отговорност, а вече и отношение на отговорност. Отговорността означава подчиненост на личните възможности пред обществените потребности.

У нас беше по-лесно да се научи заплатата на президента на САЩ, отколкото на кой да е наш правителствен чиновник, пък бил той и висш. Как се нарича тази криеница, тази “желязна завеса”, ще научим по-нататък. Тази пълна неизвестност, тази законспирираност на висшите заплати обаче нямаше нищо общо с нелегалните години преди Девети. Едва под силния натиск на обществеността и новото време правителството на Петър Младенов беше принудено да спре тази политическа жмичка и да публикува най-сетне заплатите на своите чиновници. Оказа се, според официални данни, че най-високата месечна заплата бе 2500 лв. В същото време средната работна заплата у нас бе 200-220 лв., т.е. от 10 до 12 пъти месечната заплата на висше длъжностно лице беше по-голяма от заплатата на средния работник! С други думи, месечната заплата на висшия чиновник представляваше пак месечна заплата, но на дузина работници! Или едва годишната заплата на средния работник! Освен това, злите езици говореха, че това не е цялата истина, т.е. че в действителност тези заплати са били много по-големи, отколкото се поднасят като официална информация. Нищо чудно и това да е било така - в държава като нашата, “дето култ е векове лъжата” [1] ^, всичко е възможно!

Между другото, ако приемем горното само като изключение и само за ”социализма”, това, което взема и сега висш “отговорен” депутат само като заплата, както и преди, се равнява на същото, получено от бригада работници или рота пенсионери! Ето това е социално равенство! Това е социална справедливост! Това е демокрация! “Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт... чест... слава!” [2] И пари, много пари! Но пък така е при капитализма - свобода, банкови сметки, 10% и пак на свобода, и пак сметки...

В резултат на този пладнешки грабеж от редица изчервени петилетки преди и само за две посинени сега колко потребности на работниците станаха невъзможни и колко възможности - неупотребени!

В интерес на историческата истина и обективност трябва да припомним на разни господа-големановци, много от които преди като “другари” търсеха “нов прочит на Ленинското наследство”, трябва да припомним, че месечната заплата на Ленин, на “гениалния революционер и учен-философ” (клише от тогава) в най-тежките времена на революцията е била 500 рубли и е съответствала на средната работна заплата в Русия към тази дата. Кой държавен служител комунист у нас беше учен-философ, заедно с това революционер, а да не говорим за гений?!

Трябва да припомним още, че Ленин е водил непримирима борба за отстояване на този принцип и то най-вече на дело. За увеличаване на заплатата му от 500 на 800 рубли от Владимир Бонч-Бруевич, началник на канцеларията на Совнаркома и негов най-близък приятел, и Николай Горбунов, секретар на Совнаркома, Ленин предлага за тях тежкото (поне тогава!) партийно наказание “строго мъмрене”, като заплатата му остава непроменена. За Ленин това е тежко провинение, своеволие, равно на престъпление! ( виж Ленин, т.50, с.78 )

Но за нашите бащи на отечеството средната работна заплата явно беше унижение, за тях “намаляването на заплатата на висшите държавни чиновници изглежда “просто” като искане на наивния, примитивен демократизъм” [3] ^, тъй както някога го приемаше Бернщайн. Именно Бернщайн нарече тази проста и велика мярка на Комуната примитивна и догма. Ленин и болшевиките 46 години по-късно доказаха, че нито е примитивна, нито е догма. Само че до рухването на Съветския съюз цели 75 години след Октомврийската революция по стар бернщайнски модел отново се втълпяваше все същата версия.

Вярно е, че при Ленинската, болшевишката, съветска власт е имало лица, които са получавали по 1500-2000 рубли месечна заплата. Но:

1. това са били научни специалисти, т.е. учени, а не чиновници, заети на държавна служба;

2. те са били чужди, а не свои, собствени кадри, за привличането, за купуването на които Съветската власт е отделяла повече средства - практика, известна днес като купуване на мозъци;

3. те са били буржоазни специалисти, а не комунисти, което ги “оправдава” като купувани;

4. това е била кратковременна мярка, а не постоянна практика, изключение, а не правило, с цел да се излезе по-бързо от разрухата след войната и революцията;

5. в крайна сметка обаче сам Ленин признава открито и ясно как се нарича такава мярка, въпреки всички горни съображения:

“Ясно е, че тя е компромис, отстъпление (удебеленият шрифт е мой - Т.Б.) от принципите на Парижката комуна и на всяка пролетарска власт, чиито принципи изискват заплатите да се свеждат до равнището на заплатата на средния работник, изискват борба с кариеризма на дело, а не на думи.

Нещо повече. Ясно е, че такава мярка е не само спиране - в известна област и до известна степен - на настъплението на капитала..., но и крачка назад (курсивът е на Ленин) на нашата социалистическа, съветската държавна власт, която от самото начало провъзгласи и поведе политика за намаляване на високите заплати до заплатата на средния работник.” (Ленин, т.36, с.166)

Този въпрос - за заплатите на висшите чиновници - обаче умишлено и ревностно се пазеше в тайна от нашите “приятели на народа” пред широките работнически маси, както жреците на племето - своите тайнства и магии от непосветените в занаята. Разясняваше се всичко за социализма, само без това “просто”, но основно негово правило. Развиваха се цели теории, системи и модели, изграждаха се футуристични представи, строяха се “концепции” с професорска ученост, само не и да се засяга този жизнено важен и лесно разбираем за работническата класа въпрос.

“Да крием от масите, че привличането на буржоазни специалисти чрез извънредно високи заплати е отстъпление от принципите на Комуната, би означавало да слизаме до равнището на буржоазните политически интриганти и да лъжем масите.” (Ленин, т.36, с.167)

Ето какво означава да се крие от масите високото заплащане на държавните висши чиновници - буржоазно интригантство и измама за работническата класа! От същата тази партия, която се биеше в гърдите и наричаше себе си комунистическа и ленинска!!! А и всички “преустройства” не промениха нищо в това отношение!

Внимателно се подбираха отделни фрази на Ленин, на Маркс и Енгелс за защита на съществуващото безобразие и гавра с комунизма. За тази цел си имаше цели екипи добре платени академици, специализирани в марксистко-ленинска еквилибристика. Това обезобразяване на марксизма е може би върхът на човешката демагогия изобщо. В небивалия потоп от литература за комунизма никъде нито дума не се отбелязваше същността, целта и значението на този прост, т.е. разбираем от всички, принцип, който представлява едно от необходимите условия за практическото осъществяване на социализма. Причината - да се държат в безропотно подчинение огромни маси нещастници, за да се превърнат те в мазохисти!

“И именно по този особено нагледен - по въпроса за държавата може би най-важен - пункт уроците на Маркс са най-забравени! В популярните коментарии - а те са безброй - за това не се говори. “Прието е” за това да се мълчи като отживяла времето си “наивност”... “ (Ленин, т.33, с.42)

Тези думи Ленин като че ли ги бе написал минута преди “социализма” да рухне и мастилото дълго не бе изсъхнало! Трябва да кажем, че по този пункт уроците и на Ленин бяха най-забравени! Стремежът на нашите “комунисти”, иначе верни на ленинския мироглед, бе този принцип да се нахока като отживелица и чрез различни методи (включително полицейски) той да се отдалечи във времето и по този начин да заприлича поне малко на анахронизъм. У нас също отдавна бе “прието” да се мълчи по този въпрос. Така по-късно започна да се мълчи по много въпроси.

Основният принцип на диктатурата на работническата класа е закон за социализма. Dura lex, sed lex! [4]

“Развращаващото влияние на високите заплати - пише Ленин - е неоспоримо - и върху Съветската власт..., и върху работническата маса.” (Ленин, т.36, с.168)

Това разлагане на работническата класа е мотив и цел на всяка буржоазна държава. Така отново у нас се възродиха чорбаджийщината и дебелащината.

Тук, разбира се, не говорим за християнски аскетизъм, нито за пуританство на висшите чиновници. Но за едни нормални, обикновени, обществено утвърдени потребности, каквито има средния работник, т.е. средния гражданин - това вече е законно изискване. Пък и нали висшите длъжностни лица са били преди това нисши! По този начин министърът най-добре ще разбира потребностите на средния работник, като сам ги изпитва по джоба си. Все пак министър на латински значи слуга!...

Тази социална несправедливост е неизбежна, щом обществото е затворено в държава. Безспорно чрез нея обаче може да се издигне общественото, а не само индивидуалното съзнание, до нивото на най-съзнателната част на работническата класа - нейната партия. Само чрез нея се осъществява на дело, в живота, съюзът между партия и класа в мирно време, когато другите революционни средства хващат ръжда. Тя е революционна мярка на революционна партия в условията на държавата, а не на революцията. Точно затова е необходима тази социална несправедливост - защото след победата на социалистическата революция, вече от позициите на властта в държавата, борбата трябва да продължи. Комунистите-революционери, макар че продължават да са работнически ръководители, все пак са вече държавни чиновници. Невъзможно е да искаме от чиновниците да станат революционери, но е възможно обратното. Ето защо борбата с бюрокрацията и кариеризма започва от тази социална несправедливост - затова на висше длъжностно лице при социализма се заплаща не като на висококвалифициран специалист, нито като на учен, а като на държавен чиновник, какъвто в същност си е той. В тази социална несправедливост се изразява най-тясната връзка между партия и класа в изграждането на новото общество. Материалното им единство е предпоставка и за идеологическото единство между тях. Икономическото равенство между министъра и работника, между комуниста и друго- или безпартийния, може да не е достатъчно, но то е необходимо условие и за тяхното юридическо равенство, равенството пред закона! В противен случай равенство и закон са празни думи!

Колко вярно Анатол Франс е доловил, че една от най-големите бариери за осъществяването на социализма, тумор за обществото, това са “големите държавни служби” [5] .

Ето защо не е догма спазването на този “остарял” принцип на Парижката комуна и на болшевишката Съветска власт. Тази мярка означава да се защитават интересите на работническата класа, а не собствените чиновнически интереси, една действително комунистическа партия, а не партийна котерия. Дори и “преустройството”, което събра толкова надежди, обявявайки се за обновление на социализма, не възстанови този основен принцип на социализма. Освен задължителните в такъв случай общодемократични промени при събарянето на тоталитарна диктатура, нито един принцип на социализма не бе въведен. Общодемократичните промени се представяха за социалистически! Една заблуда сменяше друга!

Ето защо издигнатото искане на Комуната за евтино правителство не е случайно. Евтино правителство - това означава малко и скромно платени висши чиновници, отделянето на по-малко средства за държавата и повече за обществото. Само с въвеждането на този принцип се обявява действително война на бюрокрацията, вместо да се водят само дипломатически преговори с нея. Само така се разбива т.нар. ”командно-административен апарат”, без да му се остави никаква възможност за реставрация. Службогонството е плевел, който не иска молитва, иска мотика. Службащината в “реалния социализъм” така се беше развихрила, че отново, както по Вазово време, цяла България сякаш се бе спуснала за служби. Високите министерски заплати действат смъртоносно на всяка, но особено силно на социалистическата държава. Странна симбиоза бяха решили да получат нашите държавни социалисти - комунизъм с кариеризъм! И никакво “преустройство” не бе в състояние да се пребори с избуялата по този начин бюрокрация. До 1990 година, пак по думите на Вазов, в България най-опозорителното оскърбление бе да кажеш някому да иде да работи. Да си работник бе срам, да си чиновник - гордост! Службогонството наложи бягство от труда по съвета “учи, за да не работиш”. И ето, че пак настанаха “мързеливи години”. Борба за синекури между жалки креатури - ето къде са корените на кариеризма, този кариес на обществото. За мрачните 40 години чиновнически социализъм издигането, служебното израстване, превърнало се в обществен навик, в норма на поведение, стана болестно състояние на обществото, превърна се в масова психоза, наложила практиката заради дрехите да посрещат, а заради ума да изпращат! Да се “расте” нагоре, нагоре - до “най-високото стъпало, на върха, по-нагоре - небе!” [6] . Нямаше, за съжаление, кой да постави главозамаените ни мандарини от време на време да сядат на торен престол, както папата, за да се сещат, че и те са смъртни. Чиновнищината наложи фетиша пред дипломата. Обидно и под достойнството на човека е преклонението пред “кетапа”, документчето, което носи леката и доходна службица.

“Преустройството” заклейми навъдилия се “командно-административен апарат”, бюрокрацията изобщо, скара му се с пръст и той се притаи смирено. В очакване да мине вятъра. Така или иначе, но огромната армия чиновници си остана още дълго на бойното поле като прие кръгова отбрана. Бюрокрацията проявява винаги удивителна жизненост, невероятна приспособимост, благодарение на чудната система на “връзките”, които наложиха посредствеността, доведоха до липсата на професионализъм, до господство на бездарността във всички сфери на обществения живот. “Приятелската услуга” е вид лихварство, според Лутер, рушвет “с добро намерение”. А още Платон, отпреди 2500 години, отхвърли “влиятелните роднински връзки в държавата” [7] ...

Вторият принцип е само едно продължение на първия. Нашите “славни народни пирати” се срамуваха да си увеличат пряко заплатата до безкрайност и затова го правеха косвено с различните си привилегии като приемаха допълнителна доза паричен наркотик. И както при употребата на всеки наркотик, следващата доза не може да бъде по-малка. Докато траеше въздействието, т.е. до кризата, наложила “преустройството”, понеже опиатът беше силен, в очите на господата ни всичко изглеждаше розово, сиреч “социалистическо”, изпадайки в присъщата еуфория при подобен случай - болното въображение рисува красиви картини, но илюзии, далеч от действителността. С такива мощни инжекции такива мощни сибарити си поддържаха добрия вкус, добрия тон, доброто храносмилане и благоразположението си към “простия народ”. Но трафикът започна да прекъсва - просто парите взеха да свършват. Икономиката ни спря в задънена улица. “Някога частното имущество е съставлявало обществената хазна, сега обществената хазна става бащиния на частни лица”, припомняше всуе Монтескьо. [8]

Привилегиите започнаха още с “издигането” на бившите революционни дейци като добре платени “активни борци против фашизма и капитализма”. А кои борци са неактивни?

Бившите борци за свобода станаха “кандидати за държавната трапеза, просители за служба” [9] , като забравиха две неща - първо, че борбата никога не спира, а преминава под друга форма и затова такава научна степен е просто неуместна.

И второ, че животът не се измерва в пари, макар че парите служат за измерване в живота. Защото какви суми биха заслужавали онези, които изгоряха в тази борба и нямаха участта да оцелеят?

Тези тлъсти “народни пенсии” представляваха в същност пенсии за революционна инвалидност, тъй както по принцип пенсията е свидетелство за нетрудоспособност, с която се излиза от строя. “Пази, боже, сляпо да прогледа!” - беше извикал някога Алеко.

Придобитите привилегии станаха наследствени - за деца, внуци и рода голяма бяха създадени предимства за влизане в учебни, държавни и нощни заведения. Интересно, защо ли болшевиките не са си присвоили след Октомврийската революция също титлата “активни борци против царизма и капитализма”?...

Тези привилегии са едно добро доказателство, че Девето-септемврийската революция в същност не е социалистическа, а буржоазно-демократична, макар и започнала като социалистическа, макар и с червен оттенък. В една национално-освободителна или буржоазно-демократична революция паричните привилегии могат донякъде да бъдат оправдани, но в социалистическата - никога, те са просто недопустими! Тя идва за да премахне именно всякакви и всички привилегии! Защото те са просто диплома за завършено комунистическо нисше образование. Бившите герои представляват тъжна гледка, когато окачат принципите си на пирона!

Както всеки буржоазен парламент, така и нашето Народно (народно?) събрание беше и днес пак е една “Бърболонска кула”, говорилня, където и преди, и сега се изхвърля “куп словесна кал” [10] . До неотдавна на присъстващите в него подбрани клакьори се плащаше да седят, да седят и да кимат, да кимат и да се съгласяват с всичко като тълпа на Неронов спектакъл на принципа “гласувай-ръкопляскай”. До неотдавна “тези паразити се надпреварваха да ядат и да говорят : хвалеха само два вида хора - мъртвите и себе си” [11] . До неотдавна, а в бъдеще? Няма да е много по-различно и в бъдеще, щом като паричните привилегии на т.нар. ”народни представители” са така народни, че ги правят само представители. Ето защо изнасяха се и ще се изнасят “кухи парадни речи” [12] , водеха се и ще се водят сериозни спорове на сериозни теми от рода на този, който ни предава Волтер - дискусията “между урсулинките и анунциатките, които спорели кои от тях могат по-дълго да носят между краката си рохко яйце, без да го счупят” [13] .

Голяма част от “хората на изкуството” се превърнаха просто в изкуствени хора. Българската култура се загнезди не в облаците на Парнас, а в жилите на Клондайк. Поети-кокети ведно с критици-мушици дерзаеха смело все за партийното дело.

Ненапразно Платон изгонил поетите от своята държава, щом те имат повече общо с търговията, отколкото с литературата.

За 40 години “социализъм” ни заля една булевардна литература, която само по изключение не бе халтура. Навъдиха се писатели, художници, скулптори, които за своите гротескни творби и безсмислици получаваха баснословни суми. В същото време други умираха някъде от глад, в забрава или с куршум. Защото българските издатели и до днес “измъчват другомислещи писатели” [16] .  Както навсякъде, така и в тази сфера се обособи една клика, която с привилегированото си положение насаждаше своята култура като “народна култура”. Олимп стана непристъпен.

 Привилегировано беше положението и в театъра, и в музиката. Всичко най-добро се привличаше в София, а останалото беше за България. Тази грандомания, рожба на шопския комплекс за малоценност да направи селото столица, а държавата - провинция, беше завладяла трайно умовете и сърцата и в това поприще. Обаче привилегиите наложиха комерсиализация и посредственост на екрана, на сцената, в романа, в поемата... Изглежда прав е Гьоте, когато иска сцената да не е по-широка от жицата на въжеиграча, ”за да не дръзва никой нескопосник да се качва на нея” [18] .

 В наше време, както всичко друго, и спортът стана бизнес и то добър бизнес. Спортните успехи обаче на едни представляваха в същност финансови успехи на други. Цяла глутница “деятели” чакаше тлъстия пай зад гърба на всеки по-добър спортист. Не само щангистите ни доказаха това. Игрите в спорта за златния медал са само спорт в игрите за златния метал.

А какво да кажем за една от най-явните и масови форми на паричните привилегии - премиите на големите чиновници?! Тъкмо те представляваха майсторския и то “законен” обир от труда на работниците. Те са форма на проявление на експлоатацията, т.е. на социалната несправедливост, при капиталистически начин на производство. Поради “изключителните си заслуги към делото на социализма” едрите чиновници, по съвета на г-н Дюринг, ежегодно си правеха “добавка за потребление” към своята скромна заплата. Едрият чиновник си докарваше по този начин една такава работна заплата, която, наистина, бе заплата, но не бе работна!

Но и премиите даже се оказваха само джобни пари за харчлък, макар че бяха черни пари за бели дни. Защото дори и този хайдушки грабеж се оказваше нищо в сравнение с монополните печалби на една финансова олигархия, които се преразпределяха вътрешно чрез различни операции и се трупаха милион върху милион в (не)известни банки. Оформяха се сметки, чиито суми изглеждаха просто смайващи и невероятни.Смайващи - за българина като работник, и невероятни - за социализма като учение! “Питате как се създават тези грамадни богатства? Само с късмет” ^[19] …

Явна форма на социално неравенство и привилегии беше съществуването на валутните магазини “Кореком”, чиито витрини за изпосталелия българин бяха “отрупани с безброй жадувани неща” [20] . Това беше следствие от държавния монопол върху външната търговия като част от сбърканата система на всеобщ монопол. Държавният валутен монопол обслужва винаги финансовата олигархия, която го въвежда. Що за демокрация и равенство е това, когато в една страна няма свободен достъп до всички стоки за всички нейни граждани?

Стоки и услуги за “отговорните другари” полу- или безплатно, на по-ниски цени и от специални магазини, стоки и услуги с по-високо качество и разнообразен асортимент, вносни стоки и услуги - всички те на практика недостъпни за простосмъртния, “оценения с главата си” [21] работник.

Сферата на приложение на привилегиите бе твърде обширна. Те не свършваха с края на работното време, нито с работния жизнен период, а продължаваха и след това, като оставаха доживотни - продължаваха дори и в погребалното бюро. Те не свършваха и с гражданската част от обществото, а се разстилаха широко и особено силно и върху военната. Униформените, както и цивилните чиновници, простираха прерогативите си над работниците като закон божи.

Привилегиите - наследствени и придобити - не позволяват да се разкрият истинските възможности на личността, замазват ги, като не дават пълна и достоверна картина за тях - нито на носителя на привилегии, нито на ощетения от тях.

Привилегии всякакви - стойностни и натурални, налични и безналични, законни и незаконни, знайни и незнайни, явни и потайни - геният на чиновника бе изобретил под всевъзможни фантастични и невероятни форми да се изсмуква чрез тях златен прашец.

А иначе формално не се допускаха никакви привилегии, защото според бившата, а и новата Конституция, “всички граждани са равни пред законите”! Но

Във всяка гнила държава парите винаги отиват точно там, където не трябва! Тогава разсипничеството на държавната, иначе казано “народната пара”, се проявява във вид на шумна реклама и ненужно представителство.

И най-богатата държава не си позволява това, което ставаше у нас за доказване на възможностите на “социализма”. И ако от 1985 година дитирамбите спряха, това не се дължеше на доброто желание на господата, а на общата икономическа и политическа криза в държавата и общността.

Триумфираща показност и маниакална помпозност, парадност и поза - навсякъде и във всичко. Представяне за действително това, което е неразумно и несъществуващо, а за недействително онова, което е разумно и съществуващо. Обществото стана марионетка в ръцете на държавата, един театър, добре режисиран, в който сълза и смях бяха по готов сценарий. Общество на “страсти, лишени от истина и истини, лишени от страст” [24] . Невиждан цъфтеж на частни вили като държавни резиденции и присвояване на държавни резиденции за частни вили!

Освен това, бяха създадени сдружения и фондации a la клуба “Пикуик”, чиято единствена цел бе да устройват “екскурзии и славни пътувания” [25] не само из Англия ; обществени организации от рода на дружество “Кавал” и клубове на сините чорапи [26] . Предмет на дейност на тези “ордени на свети ленивци” [27] бяха скъпите приеми и самоцелни “командировки”, банкети и симпозиуми като признак на “гостоприемство”, а в същност бяха един цирк, клоунада, на които светът не спря да се смее. Навсякъде лицемерие и фалш, представяни като “другарство и взаимопомощ”. “Лицемерието е моден порок, а всички модни пороци минават за добродетели” [28] , той е “привилегирован порок”, който “спокойно се наслаждава на властваща безнаказаност” [29] . Хтра и хора за показ; официални глупости и глупави официалности ; витрина на социален рай като параван на мизерия безкрай ; панаир на суетата и разнежващо безделие за едни, тежък ярем и египетски труд - за други. Какво бе това? Пищност? Не - разточителство! Щедрост? Не - разсипия!

Ако посочените по-горе 5 принципа се отнасят за социализма, то комунизмът като социална система без стокови отношения, когато отмрат трите икономически, ще се осъществява чрез двата правни принципа - изборност и сменяемост навсякъде и във всичко. Наличието на тези два правни принципа на общественото саморегулиране при комунизма съвсем не значи обаче наличието на право! Така че необходимо е тези два принципа да бъдат реалност в обществения живот още при социализма и да са станали вече установен навик, т.е. действащи обществени отношения.

Буржоазната държава в най-добрия случай разрешава смяната на един правителствен екип с друг на няколко - 4 или 5 години, като положението на работническата класа съществено не се променя, експлоатацията си остава. Това прилича на конно състезание, на дерби, в което се сменят само конете (правителствата), но жокеят (държавата) остава и състезанието продължава. Социалистическата държава затова е и по-прогресивна, и по-демократична от капиталистическата като правна система, защото позволява по всяко време чиновниците да бъдат отзовавани. Изборността и сменяемостта са не само за представителните държавни органи - съвети, Парламент - а най-вече като всекидневен контрол по места. Именно чрез този повсеместен ежедневен контрол от най-ниското до най-високото ниво в държавата се осъществява на практика демокрацията на работническата класа като политическа система. При отминалия “социализъм” у нас имаше “изборност” - за всеки случай, сменяемост - в никакъв случай! Затова при един жалък и нескопосан опит през 1985г. да се въведе подобна изборност в рамките на тоталитарната “демокрация” у нас в предприятията, наречен “самоуправление”, се оказа, че огромна част от директорите на предприятията останаха изхвърлени зад борда поради нежеланието на работниците да ги изберат за свои надзиратели. А какво би било при една реална демокрация на работническата класа!... По различни начини се създаваше илюзията, че директорът и работниците служат на обществото, а не на държавата, на свои, а не на чужди интереси, т.е. имат общи интереси, една кауза. Директорът, чиято роля е да осъществява прекия надзор над работниците, е в същност един фелдфебел от чиновническата армия на капитала.

Конкурсът, стара форма на капиталистическия подбор на кадрите, гръмко внедрен като новост у нас с кризата от 1985г., се превърна в нова форма на “връзките”, на задкулисните машинации и стана само нова фирма на стар дюкян - пак класацията зависеше от по-високото рамо. Конкурсът бе шумно обявен като израз на демокрация, израз на изборност. Конкурсната форма на изборност не е нова, не е основна и не е израз само на социалистическата демокрация. Капиталът от векове си подбира кадрите чрез нея. Тя се оказа нова обаче за нас, защото нямаше абсолютно никаква изборност. Но в нашите условия конкурсът, като форма на изборност, си остана пак само една формална изборност.

Под натиска на обективната действителност властта в България бе принудена да признае писмено и устно, т.е. със и без Докладни записки, съществуването на вилнееща корупция като масова практика, а не като изолиран, “единичен” случай, както се оправдаваше по-рано. С кризата започна шумно да се говори за “новото време”, за необходимостта от промени и т.н. Наистина, инстинктът на буржоазията усети пулса на новото време, но той си остана само инстинкт за самосъхранение, предизвикал преврата от 10 ноември 1989г.

Една дълго премълчавана истина бе изнесена най-сетне - истината за корупция, достойна за перото на Чандлър, Чейс или Хамет, за прогниване на целия обществен живот. Корупцията е невъзможна в едно свободно общество, в което има действителна изборност и сменяемост на чиновниците отдолу по всяко време, действителна работническа демокрация. Напротив - съществуването й е най-доброто доказателство срещу демократизма, пълно отрицание на демокрацията, отсъствие на отговорност, липса на свобода в това общество. Липсата на отговорност се прояви особено силно от кризата 1983-85г., когато тя стана хит на сезона, модна дума във вестниците, както фирмите и гласността по-късно. Отговорност при капиталистически начин на производство, отговорност на богатия пред бедния - това е шарж, карикатура на добрата воля!

Търсеше се къде и защо се корени бюрокрацията при по-прогресивния по теория “социализъм” и защо пускаше все по-здрави корени. А причината бе в държавата, в непроменения й характер. Отговорността в бюрократичната държава от лична и ясна, каквато трябва да бъде по необходимост при социализма, се разпределя, разкъсва като обща, неопределена и затова - анонимна.

Бидейки безкрайно далеч от Лениновото наказание за корупцията и уви, развявайки я гордо като знаме ( на мира! ) пред света, тази “комунистическа”, при това и “ленинска”, партия като че ли се хвалеше с този факт, твърдо придържайки се към принципа на Уотъргейт - правителствената корупция винаги да се отнася само към минало време!

Corruptissima respublica plurimae lege! [31]

Създадоха се такива закони, които, както отбелязва Маркс, е по-доходно да се нарушават, отколкото да се спазват. “Издадени бяха много укази от няколко души, които, понеже имат свободно време, управляват държавата, седнали край камината си” [32] . Издадени бяха у нас “закони, които или са толкова много, та не може да бъдат прочетени, или пък са толкова неясни, че никой не може да ги разбере” [33] . Закони ли? Вече видяхме многократно през века у нас как “държава с роднинство се управлява” [34] .          

Народното събрание събираше слушатели като на сказка, докато зад кулисите “кадрилът” за кокала не спираше. Нали трябваше все пак да се осигури послушна или поне наивна публика, та всичко да си е “законно”. Едни от тях бяха смирени послушници като новоприети християни, други бяха “толкова тъпи, че се страхуваха от всяка насмешка... Трети пък бяха толкова непостоянни, та в седнало положение одобряваха едно, а в право положение - друго” [35] . Представители, които не познаваха избирателите си и избиратели, които не познаваха представителите си!...

Диктатурата на една класа се явява демокрация за тази класа. Всяка държава осъществява своя демокрация, в свой интерес, т.е. така използва държавните си възможности, че да задоволи демократичните си потребности. Социалистическата демокрация е по-висша от капиталистическата и затова, защото тя задоволява потребностите на най-голямата част от обществото - работническата класа и хората на свободния труд. Затова социалистическата демокрация има само едно проявление - диктатура на работническата класа, диктатура на свободния труд. Тази диктатура е демокрация за тази класа.

Вместо ясното представяне на същността на социалистическата демокрация, клинописът на опортюнизма ни представяше някаква илюзорна всеобща социалистическа демокрация, заливаха и заблуждаваха работниците със сладникави и мъгляви фрази за равенство, права, социална справедливост и любвеобвилност. (Доскоро същите фрази се скандираха и на син фон!) Дори и в България вече се бе заговорило за социална справедливост! Но на никого не беше ясно какво представлява тя. Дори имаше смешни реплики от рода “да се увеличи социалната справедливост”! Вероятно на килограм или на метър! Убийствено тъпоумие, вбесяващо невежество относно основни философски категории като количество и качество и то от “учени” глави с тежки титли, вървящи пред тях. Справедливостта не може да се степенува дори като качество, камо ли да се измерва с теглилки в количество. Длъжни бяхме да слушаме парадоксални главоблъсканици, кретенизми като “недостиг на социална справедливост” (вероятно от повика на Горбачов за “повече социализъм”!), както и “оптимизиране на социалното неравенство”, които са не само далеч от всяка наука, но и замърсяват слуха ни. Затова, господа, бивши и настоящи, молим ви “пестете на света подобен род неща!” [36] . Ние се убедихме, че сте “бездни от наука”, хора, които “знаят всичко, без да са учили нищо!” [37] .

Само посредством своите доказани от времето принципи е възможно социалистическата държава да бъде “организиран в господстваща класа пролетариат” (Маркс). Искането за осъществяването на тези принципи обаче винаги е давало повод за обвинения в “анархизъм”, “нихилизъм”, “догматизъм” и т.н. Нищо чудно, та нали дори самите Енгелс и Маркс са обвинявани в анархизъм, а Маркс е дамгосван и като метафизик.

За господата-червеногушки това може да е бил някакъв социализъм, но той не бе марксизъм! Това може да е била една от многобройните системи на “социализма”, но той не беше марксовия социализъм. Това беше егалитарен и затова - утопичен, социализъм. Това беше уравнителният социализъм на Бабьоф и Огюст Бланки. Бланки уравнява като напълно еднакви както звездите във Вселената, така и хората в обществото. В същност това бе обикновен капитализъм.

У нас “социализмът” не беше и ленинизъм, а ленитивизъм - не наука за революционно преобразуване на обществото, а демагогия за успокояване на противоречията, в палиативни и дребни мерки да се състоят всички промени в обществото. Кроткото послушание, подчинението пред господаря - това беше проповедта на всяко кюре-партиен секретар : бой се от бога, почитай царя! Това беше чиновнически социализъм, от който искаха да ни предпазят Маркс и Енгелс - социализма на Попер и Менгер. Това бе един манастирски социализъм, това бе “другарски” капитализъм, който наторяваше цялото общество с купища хартия, издигна неизбродима джунгла от укази, заповеди, правилници, наредби, постановления, изобщо - свръхпроизводство на “нормативни документи”, вместо на средства за живот.

Всички граждански длъжностни лица в държавата на труда трябва да бъдат избирани и по необходимост - сменяни. Всички служби - управленски, просветни, здравни, юридически - трябва да бъдат подчинени на всекидневен контрол. Контрол не само отгоре, от “началството”, но контрол най-вече отдолу, от трудовия колектив. Само така чиновниците ще загубят своята фараонска недосегаемост. Това особено се отнася за съдийското съсловие - денонощните грабливи птици, “вампирите” на обществото. Тези, които раздават право, трябва да получат това право! Според Уйлям Пети правото процъфтява там, където адвокатите умират от глад. Редно е да попитаме - колко адвокати у нас са умрели от гладна смърт? Точно обратното - и преди, и сега поради анекдотичното правораздаване у нас дребните крадци лежат по затворите, а големите крадци блестят в злато и коприна, както казва Лутер. Наистина, науката за отчуждаване на вещи се нарича право, която по ирония днес е наука и дори изкуство за отчуждаване и на хора.

Строгата отчетност на всеки чиновник - това е висшата изява на правата на човека, висшата демокрация изобщо, възможни едва при работническа диктатура, онази “гъвкава политическа форма” (Маркс), която даде Комуната. Това е и най-яркото проявление на диктатурата на работническата класа наистина като диктатура на цяла класа и на свободата на тази класа, за разлика от играта на демокрация - диктатурата на Капитала. Напротив, когато в една демокрация, казва Русо, малцина притежават много повече от средния гражданин, тогава държавата или загива, или престава да бъде демокрация!

Демокрацията е красива дума. Демокрацията е пленителна магия. Потиснатите класи винаги са искали, а потискащите винаги са обещавали демокрация. Но и двете страни са воювали именно за демокрация. Великата Френска революция провъзгласи и великия призив - “Свобода, равенство, братство”! Историята показа, че от класова гледна точка те могат да имат различно звучене, различно съдържание, да са изпълнени с различен смисъл. В класовото общество, в обществото, заключено в държава, свободата се намира винаги на върха на нечие копие! Равенството е ахилесовата пета, където се забива това копие. Хуманността е залогът, за да бъде насочено с все сила то.

“Няма друга дума, която да е получила толкова различни значения и да е впечатлила умовете по толкова различни начини, както думата свобода” [38] . За да има свобода и справедливост в едно общество, преди тях и заедно с тях трябва да има равенство в това общество. И едва тогава ще можем да говорим за хуманизъм. Свободни са само социално равни личности. А само свободни и равноправни личности могат да “се обичат като братя” [39] . Хуманизмът точно затова е хуманизъм, а не филантропизъм, именно защото е взаимен, между равноправни и свободни членове на обществото. Свободата е осъзната необходимост и като такава е висша потребност.

За да се осъществи обаче социално равенство в политическата надстройка, в държавата, се оказва, че то е възможно само чрез социална несправедливост. Това не е парадокс. Докато има държава, ще има винаги и несправедливост, и насилие. Социалното неравенство в крайна сметка винаги води до социална несправедливост, макар че социалната несправедливост не винаги води до социално неравенство. Напротив - в държавата при социализма именно социалната несправедливост води до социално равенство. При капитализма всяка несправедливост е насилие, както и всяко насилие е несправедливост. Обратно, при социализма не всяка несправедливост е насилие, както и не всяко насилие е несправедливост. Работническата класа е поставена различно при тези две системи. Държавата при капитализма упражнява върху нея насилствена несправедливост, докато при социализма нейната партия може да упражнява в държавата справедлива ненасилственост.

Интересен е фактът, че винаги когато работниците са поемали в свои ръце “важните държавни работи” (Маркс), винаги настръхват всички корифеи на доктрината, пуска се в ход цялата апологетична учена машина от разбиращи катедър- и държавни социалисти.

Първото условие за свободата, казва Енгелс, е отговорността. Отговорността е първото и пълното условие за свободата на личността, за правата на човека. Отговорността е съдържанието на обществените отношения при социализма и комунизма. На тази именно основа - еднаквата отговорност за всички - и при двете фази на комунизма става реалност свободата на индивида при едновременната му подчиненост на обществото. Единствено чрез отговорността свободата на всеки е съвместима със свободата на всички!

Всяка държава осъществява социална несправедливост и насилие в свой интерес. Социалистическата държава ги осъществява така, че да могат да се стопят постепенно с времето всяка несправедливост и всяко насилие. Едва тогава - при комунизма, ще може да има всеобщо равенство и справедливост. Свобода и равенство - но вече без социална несправедливост! Свобода и равенство - без демокрация! Докато сега имаме демокрация, но без свобода и равенство!...

Човек по природа е зъл. Това не е вярно. Човек по природа е добър. И това не е вярно.Човек по природа е неутрален.Човек е такъв, какъвто го моделира обществото. Социалната среда, заобикалящият свят създава нравствените ценности у индивида, който само се приспособява към тази среда. В човешкото общество всичко зависи от това дали природното неравенство ще прерастне в социално неравенство. Когато социалното убива вместо да развива природното у човека, тогава започват да се множат всевъзможни теории за генетична увреденост на човека, за човека като социално животно, че той е с вродена агресивност и т.н., все за защита и оправдаване на съществуващата социална несправедливост. По наследство наистина се предават определени възможности, природни дарби, заложби, но те не са нищо повече от един зародиш, зачатък, една вероятност. Те стават сигурност едва тогава, ако се проявят в подходяща социална среда ( която само богатите могат да си позволят! ). Едва в подходяща социална почва те могат да покълнат. Социалните условия могат да развият или задушат природните способности. Ето защо представянето на социалното неравенство като природно неравенство, като заложено в гена, и обратно, е гавра с достойнството на човека и със здравия разум, груба пошлост, достойна само за “висши” класи.

Всяка наука си има закони. Всяка наука си има железни принципи, които, ако бъдат нарушени, тя престава да бъде наука. Нашите патриарси на социализма с достолепен вид и попска непогрешимост обърнаха марксизма от наука в религия. Дори и официално. Отдавна се заговори за нуждата от нова вяра, т.е. от нов “опиум за народа”, и че марксизмът бил една “социална религия”! Това е подигравка, кощунство не с религията, а с марксизма!