ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ТАКА НАРЕЧЕНОТО “ЗАПЛАЩАНЕ НА ТРУДА”
Това е термин, който идва още от домарксовата политическа икономия и е навлязъл широко и във всекидневна употреба. Това е жаргон, а не научен език. ”Заплащането на труда” -- любим шлагер от буржоазния фолклор, доведе някога до безизходица в теорията, обърканост и неразрешими противоречия, които Маркс разсече с работната (си) сила. Едва Маркс въведе работника с неговата работна сила като фигура в политическата икономия и то като решаваща фигура. Едва тогава като основна категория, заедно с капитала, се наложи и работната заплата. И ако днес отново беше призната кризата в обществените науки и специално в политическата икономия, това се дължи отново на същата причина -- че се заплаща какво ? – Труда! А не работната сила!...
Тази заблуда доведе до лутане и препъване в лабиринтите на буржоазната политическа икономия от всички тогавашни и днешни учени. Защото със “заплащането на труда” се забулва, замъглява се същността на капитала и неговата експлоатация като се представя той в своя превърната форма.
“Тази обърканост, която цари сред теоретиците, показва най-добре как капиталистът-практик... е изобщо неспособен зад привидността да разпознае вътрешната същност..”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.194).
Съвременната, вече “социалистическа”, мисъл изфабрикува този фалшификат в ранг на закон, валиден за социализма -- “Закон за заплащането според количеството и качеството на труда”. Така че горната главоблъсканица доби в наше време формата дори на закон! А в политическата икономия няма такъв закон!
Първо, заплащане според качеството на труда. Това е венец на невежеството, блудкава каша на съвременното дребнобуржоазно тъпоумие. Защото стойността на една стока се определя само от количеството обществено необходим труд, съдържащ се в нея. Стойността на стоката, от която уж зависи и заплащането на работника в работна заплата, не се определя от качеството на труда, т.е. от конкретния труд, а само от количеството труд, от абстрактния труд. Качеството на труда, т.е. конкретният труд, определя не стойността, а потребителната стойност на стоката, от която обаче не се заплаща на работника, тъй като тя не взема никакво участие в процеса на нарастване на стойността.
Второ, що се отнася до заплащането според количеството на труда, трябва да подчертаем,че трудът е само функция на работната сила, поради което се заплаща не труда, а работната сила на работника, не функцията, а нейния притежател, нейния носител. Работникът наистина влага определено количество труд за производството на дадена стока. Заплащането му обаче става не за това количество труд, което е вложил той сега, а като част от минал труд, от друг труд преди него. Точно затова капиталът е производствено отношение на господство на мъртъв труд над жив труд. Миналият труд е този, с който се купува и авансира работната сила на работника като потенциална сила, имаща съответните навици и способности да вложи определено количество труд по предварително определена от капиталиста трудова норма. Така че се заплаща не труда, а работната сила на работника като съвкупност от знания, умения, навици и т.н., т.е. като предлагана от работника стока! “Следователно работната заплата не е дял на работника в произведената от него стока.Работната заплата е част от намиращи се вече в наличие стоки, с която капиталистът си купува определено количество производителна работна сила” [1] . Бихме препоръчали тук на бившите казионни професори, сега вече пазарни светила, да се обърнат по този въпрос, а и не само по него, към д-р Маркс, тъй като той отдавна го е разрешил. На такива непросветени теоретици, иначе “марксисти” доскоро, а сега политически ветропоказатели, трябва да кажем, че борбата с капитала започва като борба с “Капиталът”.
И днес, както и по времето на Маркс, работната заплата измамно изглежда, привидно се възприема като определено “количество пари, плащано за определено количество труд” (Маркс),т.е. като цена на труда -- както от широката публика, така и от академичната наука. А Маркс вече ни беше предупредил, че “класическата политическа икономия е заела без по-нататъшна критика от всекидневния живот категорията “цена на труда” [2] .
“Трудът изобщо няма стойност. Като дейност, която създава стойност, той не може да има отделна стойност, както тежестта не може да има отделно тегло, топлината -- отделна температура, електричеството -- отделна сила на тока” [3] . Трудът няма стойност, трудът няма цена, че да бъде той заплащан. “Трудът е субстанцията и иманентната мярка на стойностите, но сам той няма стойност” [4] . Тази привидност за заплащане на труда идва от “факта”,че работната сила при социализма нямала стойност. Не трудът е стоката, която продава работника, за да има той стойност и цена. ”Заплащането на труда” води до стойност на труда и цена на труда. Защото заплащането на стойността на всяка стока става по цената на тази стока -- в случая труда. Но “стойността на труда е само ирационален израз на стойността на работната сила..” [5] . А и “цената на труда” е също така ирационална както жълт логаритъм” [6] .
“В израза “стойност на труда” понятието стойност е не само напълно заличено, но дори и превърнато в негова противоположност. Това е имагинерен израз, като например стойност на земята”.
(К.Маркс, “Капиталът”, т.I, с.548)
Работната заплата представлява минал труд, с който се авансира настоящия жив труд. Капиталистът не заплаща за това, че работника работи при дадена производителност на труда, а затова, че изобщо му работи. Това именно е съдържанието на т.нар. ”фонд работна заплата” -- на работника се заплаща с пари от реализиран минал труд, а не според количеството труд, вложен от него в настоящия момент. Заплаща се не труда, вложен сега от работника, а с труд, вложен преди, по-рано от друг работник. Работната сила, а не труда, е това, което прави работника потенциална стока. Работната сила, а не труда, е това, което работника продава като стока срещу заплащане. Ето защо и при социалистически производствени отношения трябва да изходим не от заплащане на труда, а от заплащане на работната сила, когато изследваме условията кога и как тя престава да бъде стока. За съжаление, господствуващото мнение, официалната мисъл беше и е дълбоко вкоренилото се “заплащане на труда”, което е заплело и преди, и сега политическата икономия “в неразрешими противоречия, давайки в същото време сигурна операционна база за баналностите на вулгарната политическа икономия, която по принцип признава само привидността на явленията” [7] .
Този “закон” отрича сам себе си от собствените си системи на заплащане, въвеждани в различни периоди на изостряне на икономическите противоречия у нас. Така например разрядната система е отрицание на “заплащането според количеството труд”. Разрядът е субективна оценка на работната заплата за професионален опит, а не за количество вложен труд и за производителност на труда. Млад работник с по-нисък разряд при равни други условия може да произвежда повече стойност за едно и също време, а да получава по-ниска работна заплата от по-възрастен работник с по-висок разряд, т.е. повече количество труд се заплаща по-малко! С други думи, “законът” не е валиден, а измислен, защото неговото проявление -- разрядната система -- не му съответствува и той не може да се прояви като такъв.
Ако разрядът е заплащане не според количеството вложен труд, където за еднакво количество труд се плаща различна работна заплата, то не бе по-добро положението с изместилия го “коефициент за трудово участие” -- КТУ, където субективизмът бе доведен до още по-висока степен. Ако разрядът е постоянен, то КТУ е променлив субективизъм -- на всеки месец. Тук се заплащаше не според количеството труд, а според послушанието, според покорството.
А т.нар. ”квалификационни степени” -- чираци, калфи и майстори -- бе последният миши напън на нашата икономическа мисъл до 1989г. да роди планина и представляваше въвеждане на кастовите различия, съвсем далече от всякакво заплащане според труда. Напротив -- заплащане според точките. Крайният субективизъм на тази лотарийна система доведе до безброй “нарушения”, което бе и повод тя да бъде спряна на много места.
Нуждата от съживяване на агонизиращото ни селско стопанство извика на живот гръмко рекламираната в края на 80-те години на ХХ век “нова” форма на заплащане -- акорда, открита с топовни гърмежи от нашите велики корифеи марксисти. Но да чуем Маркс по този въпрос.
“Но по-голямата свобода, която заплатата на парче дава на индивидуалността, цели да развие у работниците, от една страна, тяхната индивидуалност, а с това и чувството на свобода, самостоятелност и самоконтрол” (т.е”.самоуправление”), ”а от друга страна -- взаимната конкуренция помежду им. Затова заплатата на парче има тенденция -- с покачването на индивидуалните работни заплати над средното равнище да понижава самото това равнище”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.I, с.568).
Именно защото у нас имаше “заплащане на труда”, а не на работната сила, в условията на абсолютния държавно-монополистически капитализъм се прояви т.нар. ”уравниловка”. Уравниловката, възможна само при тази форма на капитализма, на повърхността на икономическия живот изглежда като получаване на еднаква работна заплата за различна продължителност на работното време, различна интензивност и различна производителност на труда, еднаква заплата за различно напрежение в трудовия процес. Но това е само явлението. Уравниловката в същност представлява монополно ниска цена на стоката работна сила. Освен това, тя е постоянна цена на работната сила, въпреки растящата й стойност. Или, уравниловката е изкуствено задържана постоянна монополно ниска цена на работната сила за извличане на монополна печалба. Монополът, и то абсолютният монопол на държавата, не позволява да се задейства пазарния механизъм, при който цената на стоката работна сила -- работната заплата -- да се влияе и определя от конкуренцията. Монополно ниската цена на стоката работна сила, заедно с монополно високите цени на множество други стоки -- жилища, битова електроника, автомобили и др. -- осигуряваха на финансовата олигархия у нас, собственик на държавата и монополите, слети в едно, огромни и сигурни свръхпечалби. От една страна, разходите, които се правеха за закупуване на работна сила -- променливият капитал -- бяха незначителни, докато, от друга страна, приходите бяха гарантирани и високи, тъй като поради монопола тази работна сила нямаше право на избор и беше принудена да плаща по монополно високи цени за част от своите необходими средства за живот. Тази ножица на монополните цени позволяваше да се изсмукват наистина безсрамни печалби. Тази разлика между монополно ниската покупна цена на работната сила и монополно високите продажни цени на редица други стоки осигуряваше на шепа държавни магнати максимална монополна печалба.
Така че уравниловката не е характерна, вътрешно присъща на социалистическия начин на производство, а на егалитарния капитализъм, на висшата форма на държавномонополистическия капитализъм, където повсеместно, тотално цената на работната сила стои далеч под нейната стойност.
Ако действаше споменатия по-горе “закон”, не бихме били доведени тогава, в онова време, до отчаяние от качеството на българските стоки с посветени на него национални партийни конференции (!!!), а да не говорим и за тяхното количество -- вечен дефицит!
Инфантилната икономическа мисъл у нас се преплиташе и спъваше в собствените си догми -- отстранявайки едни, тя ги заместваше с други. Например тя “скъса” теоретически с уравниловката като я замести със “стимулиране на труда” -- пак продукт на “заплащането на труда”.
Една от формите на “стимулиране” бяха премиите. Те бяха награди за “добра служба” на работника, въведени да го “стимулира” към ангария за държавата. Премиите за работника бяха само примамка в капан, бонбон за послушни деца, уловка за по-бързо изпомпване на принаден труд и бяха обикновено привилегия на едрия чиновник. Приемането на такива стимулатори даваше добри печалби за капиталиста и лошо здраве за работника. ”Стимулирането на труда” е допинг, за който няма контрол.
От “заплащането на труда” се роди и икономическата категория “реални доходи”, въведена нарочно, за да отвлича вниманието на работника от основното място, където му изцеждаха труда, с цел да превърнат целия му живот в работно време. Тъй като заплатата от работното място не стигаше, затова работникът беше принуден да изчуква доходи от “странична дейност”. ”Реалните доходи” са узаконяване на спекулата, гешефта и водят след себе си т.нар. ”нетрудови доходи”. Под категорията “реални доходи” се прикрива умело същността на капиталистическата експлоатация, както и се принизява значението на работната заплата. Така наречените “реални доходи” са в същност превъплъщение, метаморфоза на известния, критикуван от Маркс, ”трудов доход”, самият той разпространявал се устойчиво и в наши дни. От него пък произлиза като термин и “нетрудов доход”. Трябва да подчертаем на нашите учени мъже, че в социалистическото общество всеки негов член трябва да живее само от една работна заплата и от никакви “реални доходи”. Работната заплата е единственият реален и единственият трудов доход. Защото този, който живее от “реални доходи”, той при всички случаи не живее от реална (!) работна заплата. Източниците на доходите при капиталистически начин на производство са 3 -- капитал с доход печалба (лихва), труд с доход работна заплата и земя с доход рента. Така че в категорията “реални доходи”, ако доходите не са само в работна заплата, т.е. от труд, те са или от капитал като печалба (лихва), или от земя като рента. Но при всички случаи не са само от труд или дори изобщо не са от труд. Тези “реални доходи” бяха пряко узаконяване на търгашеството и печалбарството. Тази бе причината, че успоредно с официалния, съществуваше и втори -- спекулативен пазар. В политическата икономия на социализма не могат да съществуват една до друга такива две несъвместими, взаимноизключващи се категории -- реална работна заплата и “реални доходи”. ”Реалните доходи” създават и оправдават условията за превръщането на парите в капитал. Наркобизнесът и проституцията също биха могли съвсем законно да влязат в тази категория -- те също претендират за “реални доходи”. ”Реалните доходи” бяха реална почва за появата и развитието на дребния собственик, когото по-късно същата управляваща едра финансова олигархия превърна в дребен капиталист.