ГЛАВА ДЕВЕТА

СТОКАТА РАБОТНА СИЛА

Капиталът представлява процес на нарастване на стойността. И именно защото е процес, защото е движение на самонарастваща стойност, можем да проследим това движение,в което съдържащата в себе си стойност работна сила се проявява като стока, има поведението на стока. Самонарастващата стойност е капитал, само защото работната сила е стока, само когато тя е принудена да се държи като стока, т.е. от поведението на работната сила зависи дали общественото отношение на нарастване на стойността ще бъде капитал или не. А работната сила става стока в производството, макар че се реализира като такава в обръщението. От обръщението изобщо не можем да разберем природата на стоката и механизма на превръщането на работната сила в стока. Това става само в производството. Ето защо Маркс започна своето изследване не случайно първо от процеса на производството, като посвети на него целия първи том на “Капиталът”. Работната сила като стока е същност в производствения процес, а е явление в процеса на обръщение. Природата на стоката и капитала може да бъде разгледана и разбрана само когато те се проследят там, откъдето възникват, откъдето водят произхода си -- в производството. Тази е причината и ние да изследваме първо производствения процес там, където работната сила може и трябва да престане да бъде стока.

Ние вече видяхме, че при обществена собственост върху средствата за производство не само един отделен процес, а цялостният производствен процес изключва работната сила като стока, макар че това се постига и при всеки един отделно взет единичен процес. Второто условие, за да бъде работната сила стока -- да е лишена от средствата за производство -- става невалидно със законите p'=const u , чрез които средствата за производство стават обществена собственост. Тези закони, освен това, поддържат неизменна нормата на принадената стойност, която, от своя страна, вече не обработва в производствения процес работната сила в стокова форма.

До “преустройството” теорията, имаща себе си за марксическа, допускаше, че работната сила е изключена от стоковия свят. Но само толкова. Как, кога и защо -- това не се изясняваше. Успоредно с това се изтъкваше очевидния факт, че работната заплата (а с нея и работната сила!) влиза в стоковите отношения!... Евтин хумор! Безсилието на тази “политическа икономия” на социализма бе в това да обясни своите собствени твърдения. Цели десетилетия зубрашки се повтаряше, че работната сила не е стока.Но защо? Това никой нито казваше, нито доказваше. Тази “политическа икономия” на социализма беше скалъпен учебен предмет, но не и наука политическа икономия.

По време на “преустройството” -- точно обратното, отиде се на другия полюс. Чуха се отделни гласове, които настояха да се приеме, че работната сила е стока и при социализма(!), за да се премине към т.нар. “пазарна икономика”. Действително, при нашия “социализъм” до 1990 г. това обективно бе така -- работната сила беше стока. Което само доказва, че не беше социализъм. Точно това обаче се приема за вечното й състояние и днес от всички икономисти, т.е. те не виждат, че работната сила може и да не бъде стока.

Работната сила става стока не толкова с производството и присвояването на принадена стойност, колкото с отнемането от работната й заплата, с непрекъснатото снижаване на работната заплата под стойността на работната сила. Защото принадената стойност е обект на частно или обществено присвояване, но отнемането от работната заплата е типично само капиталистически закон, т.е. отношението на принадения към необходимия труд е онова, което прави работната сила стока. Работната сила се произвежда във вид на стока в производствения процес поради безконтролното действие на фактора m' -- норма на принадената стойност. Именно тя е причината за изстискването на все повече стойност от съдържащата в себе си стойност работна сила като я превръща в капиталова стойност. Така че поради хаотичното действие на m' работната заплата никога не съответствува на стойността на работната сила и варира винаги около нея като цена на тази работна сила. Работната сила е стока, когато нормата на принадената стойност е променлива величина. Но когато тя бъде фиксирана като постоянна величина, когато е котирана като const, тогава отношението между принаден и необходим труд не се изменя, т.е. не се изменя и нейното действие върху работната сила. Иначе казано, стойността, която се изземва от създадената от работната сила нова стойност, остава неизменна във времето. А това ще рече, че нарастването на работната заплата винаги съответствува точно на нарастването на стойността на работната сила. Стойността на работната сила относително намалява, но абсолютно непрекъснато нараства във времето и ако на това обективно нарастване не съответствува в същия размер нарастване и на работната заплата, тогава работната заплата изостава, снижавайки се под стойността на работната сила, с което се нарушава нормалното й възпроизводство. Ето защо работната заплата като паричен еквивалент на стойността на работната сила трябва винаги да нараства съответно в същата степен на нарастването на стойността на работната сила. Стойността на работната сила непрекъснато расте с нарастването на средната работна заплата, не защото обществено необходимото работно време расте, а защото обществената производителна сила на труда расте. Тя -- производителността на труда -- непрекъснато скъсява необходимото работно време, но позволява все повече стоки -- средства за живот -- да влизат и оформят стойността на работната сила с тяхното постоянно поевтиняване, които стават достъпни само с постоянното нарастване на средната работна заплата в степента на нарастване на обществената производителност на труда. Така нарастването на средната работна заплата винаги отговаря, съответствува на нарастването на стойността на работната сила. Когато работната заплата съответствува на стойността на работната сила тя практически съответствува на необходимото работно време, което променливата норма на принадена стойност се стреми винаги да съкрати. Защото стойността на работната сила -- това е стойността на средствата за живот, съответствуваща на необходимото работно време на средния работник. С фиксирането на нормата на принадената стойност като постоянна величина се запазва именно необходимото работно време на работника -- времето, необходимо за нормалното възпроизводство на работната сила на работника. А когато се краде от необходимото за увеличаване на принаденото работно време “чрез отбив от работната заплата” (Маркс), тогава тя -- работната заплата -- пада под стойността на работната сила, което я и превръща в стока.

Така че след като работната сила не излиза от производството като стока, тя не влиза и в обръщението като такава, т.е. тя не подлежи на покупко-продажба. Когато притежателят на работна сила не е притежател и на средства за производство, тогава той е лишен от възможността да продава стоки, защото няма средства за производството на такива стоки. Липсата на собствени средства за производство принуждава работника, притежателя на работната сила, да продава единствената своя стока, която има -- собствената си работна сила. Но при обществена собственост върху средствата за производство, когато работникът притежава собствени средства за производство, отпада необходимостта от покупка на неговата работна сила, т.е. отпада актът П-С. Този първи акт -- актът на непокупка -- прави невъзможен и втория -- продажбата, акта С-П. Щом няма покупка, не може да има и продажба. По този начин целият процес на покупко-продажбата на работната сила П-С-П'; става недействителен. Така работната сила остава извън обръщението, тя е изключена от пазара. Работната сила вече не подлежи на размяна, което означава, че тя няма разменна стойност. Разменната стойност е достатъчно условие продуктът да бъде стока, дори той и да няма стойност. Защото, ако продуктът има стойност, но не подлежи на размяна, тогава той не е стока. Продуктът може да няма стойност, но да е обект на размяна и тогава той ще бъде стока -- например земята при капитализма. За да отпадне продуктът като стока трябва да отпаднат и двете условия, както достатъчното, така и необходимото -- и разменната стойност, и стойността. Докато за да отпадне работната сила като стока е необходимо да отпадне само достатъчното условие -- разменната стойност. Това е така, защото работната сила е специфична стока.

Работната сила при социализма няма стойност! Така ни уверяваше доскоро учената мисъл -- работната сила няма стойност, защото няма цена! А няма цена, защото не е стока. А не е стока, защото няма стойност! И така в един омагьосан кръг. Работната сила няма стойност -- само с този фокус, само с този трик марксовата политическа икономия се обръща в буржоазна, т.е. с главата надолу. Той се е родил от жалката логика, че щом при социализма работната сила не трябва да бъде стока, то работната заплата не трябва да бъде цена на тази стока. А щом няма цена, тя няма и стойност! Готово! Фокусът е направен и наивниците вярват. А с какво се възпроизвежда тази работна сила, от какво живее работникът? Нима средствата за живот нямат стойност? Нима количеството стоки, които съставляват тези средства за живот и които определят стойността на работната сила, нямат стойност? Изглежда тя живее само от въздух, на фотосинтеза!

Наистина, с тази скандално ниска работна заплата, работната сила у нас бе толкова евтина, че, според горната “теория”, тя почти нямаше стойност. Държавният монопол на капитала у нас извлече колосални, астрономически печалби на гърба на крещящо евтината квалифицирана работна сила, продавана и купувана на безценица. Ето защо не е случаен фактът, че милионерите в България в 1990 година се бяха увеличили над 15 пъти (!) за 45 години “социализъм” -- в сравнение с 1944г., т.е. преди “социализма”! Те са само продукт на онези икономически закони, които господствуваха у нас тогава -- капиталистическите. Същите тези хора, “комунисти”, продължиха да управляват и след това като смениха “социализма”, вече неизгоден за тях, с “демокрация”, в която да узаконят заграбените пари като ги превърнат в частни капитали.

Работната заплата у нас беше в същност социална помощ за бедни, несвързана обективно с количеството труд, което влагаше работната сила, т.е. изобщо несвързана с това, което ни учеше бившата “политическа икономия” на социализма, че е основен закон на благополучието. Работната заплата беше монополно ниска цена на работната сила, цена, далеч под нейната стойност. България имаше (и в началото на новия век продължава да има) колониално евтина работна сила -- в обиден контраст и за подигравка с нейното качество и квалификация. Работното време се състоеше почти изцяло от принадено, а необходимото бе сведено почти до нула.

“Принаденият труд изобщо, като труд над размера на дадените потребности, трябва винаги да съществува. Но при капиталистическата, както и при робската система и т.н., той има само антагонистична форма и се допълва от пълното бездействие на известна част от обществото”. (К.Маркс, ”Капиталът”, т.III, с.859)

При социализма работната сила има стойност, но не е стока -- тя няма разменна стойност. Всяка стока е представена двояко, всяка стока има стойност и разменна стойност.Всяка стока има стойност, докато стойността на работната сила може и да не бъде стока. Работната заплата като превърнат израз на стойността вече не е цена на работната сила. Работната заплата е еквивалент на стойността на работната сила, който винаги съвпада с нея. Работната сила няма цена не защото няма стойност, а защото няма разменна стойност, защото изобщо не се подлага на покупко-продажба. Работната заплата не е цена на работната сила, но тя пак е превърната форма на стойността на тази работна сила. Едва когато работната заплата съответствува на стойността на работната сила, едва тогава тя отговаря на възможностите и задоволява потребностите на работника.

Работната сила вече не се купува с променлив капитал, изразходван за работна заплата, макар че тя пак е променлива величина. Стоката работна сила действува като променлив капитал “едва в ръцете на купувача, капиталиста” [1] . Но когато го няма купувача, т.е. капиталиста, нито работната сила е стока, нито пък тя действа като променлив капитал. Като стойност парите, авансирани за заплащане на работна сила, ”само потенциално са променлив капитал” [2] . Така че парите за работна сила са само потенция, само възможност за променлив капитал, която може и да не се състои.

Възможно е обаче да възникне следното недоразумение, което да наведе мисълта към заблуди. Става дума за факта, че след като работната заплата винаги съвпада със стойността на работната сила, не значи ли това, че както всички други стоки при социализма и работната сила също се продава и купува винаги по нейната стойност, т.е. че работната сила пак е стока,чиято цена -- работната заплата -- както всяка друга цена, просто винаги съвпада с нейната стойност. Това би могло да бъде само хитра уловка на спекулативния ум. Защото горното впечатление би могло да се създаде само при повърхностно наблюдение. Действително, поради участието на работната сила в стоково-паричните отношения, на пръв поглед това изглежда така. Такова привидно впечатление се създава поради факта, че работната сила има стойност, който би бил достатъчно основание тя да има и разменна стойност, която в случая да съвпада с нея. Но кое налага работната сила да има разменна стойност, изразяваща се в работната заплата? С други думи, едва при какви условия работната сила стига до пазара като стока, кога и защо тя присъства в обръщението, кое налага работната сила да се появи на трудовата борса, където да бъде оценявана като стока в пари, имащи вида на работна заплата?

Такива условия налага производството. Един производствен процес върху капиталистическа основа винаги отнема средствата за производство от непосредствения производител. А само тогава работната сила става стока, която се появява на пазара. Работната сила стига до обръщението като стока, само когато работникът е лишен от средствата за производство, които пък го лишават и от средства за живот. Тогава, за да си набави, за да си купи от пазара тези средства за живот, той е принуден да продава на този пазар само това, което има -- работната си сила, като я разменя за стоките, които са необходими за съществуването му. А тях той може да получи само чрез работната си заплата, давана му от капиталиста. Ето защо в този случай работната заплата представлява разменна стойност на работната сила -- тя е стойността, по която се разменя една стока -- работната сила, срещу други стоки -- средствата за живот.

Целият възпроизводствен процес при социалистически начин на производство обаче отрича възможността работната сила дори само за миг да изпадне в положението на стока, тъй като тя притежава средства за производство във всеки даден момент. С целия икономически механизъм “произведените условия за труд и продуктите на труда изобщо” [3] вече не противостоят на непосредствените производители като капитал. Работната сила си набавя средства за живот без да се разменя срещу тях като стока. Тя купува стоки без да се продава като стока. Ето защо работната заплата вече не се явява разменна стойност на работната сила -- защото не се оценява на пазар нейната стойност, разменяна срещу друга стойност. Така, само при точно определени условия, посочени по-рано, работната сила, намираща се в океана на стоковите отношения, може и да не бъде стока. При обществена собственост тя не е стока, въпреки че, както и когато е стока, тя пак е стойност, която произвежда по-висока стойност.

Работната заплата на работниците може да бъде самонарастваща стойност. Но възниква въпрос -- а как ще изглежда заплащането на неработниците? Какви ще бъдат доходите на хората на интелектуалния труд -- в администрацията, образованието, здравеопазването? Особена трудност представляват свободните професии, изкуствата...

Ясно е, че там, където е възможен, доходът като работна заплата -- най-вече в образованието и здравеопазването -- тя ще бъде работна заплата по време, а не на парче, което означава, че нейната величина трябва да се определя преди всичко от интензивността на работното време при еднаква негова продължителност. Данъкът върху печалбата затова се и прибира от държавата -- за да може да издържа именно тази част от обществото, която не се занимава с производителен труд. В противен случай той би бил излишен. Работната заплата на тези социални групи се определя също от закона p'=const, по-точно тя се приравнява към съответния вид високоинтелектуален, да речем инженерен труд, и то така, че работната заплата (или хонорарът) да не може да бъде по-голяма, да не надвишава годишната работна заплата на инженерен работник при p'=const. Това се прави с цел да не бъде нарушено социалното равенство. Данък върху работната заплата няма, но данък върху хонорарите за свободните професии трябва да има, за да се регулират доходите в полза на социалното равенство и социалната справедливост. Защото един художник не влага повече творчество и идеи, и съответно труд, в работно време, отколкото един инженер-конструктор. Доказателство за това е гениалният Леонардо да Винчи, събрал в себе си и двамата. Общоизвестно е, че първо е бил велик инженер, а след това велик художник!

Що се отнася до производствената администрация, чиновниците в предприятията, то тяхното заплащане ще става непосредствено от печалбата на предприятието по предварително сключен договор между тях и съвета не на директорите, а на работниците. Те имат пълната свобода на равноправно договаряне без ограничения. След сключването на този договор никоя от двете страни не може да натрапва прерогативи над другата -- работниците поемат задължението да произведат определена стокова продукция, а администрацията -- да я реализира. Така че отговорността при завършването на един производствен цикъл винаги е лична и пряка и се търси на изхода на “черната кутия”, т.е. по свършената работа от всеки участник в края на цикъла.